Лей Грийнууд - Омагьосан кръг

Най-сетне се спря на салата от риба тон. Беше й омръзнала, но Кортни чувстваше прекалено силен глад, за да се бави с нещо друго.

Започна да харесва опитите му да се грижи за нея. Не се нуждаеше от помощта му, нито пък искаше Сет да мисли, че е зависима от него, но беше приятно да я поглезят. Никой не го беше правил от дълго време. Да си жена се оказа приятно преимущество.

Тя се усмихна. Марша би дала мило и драго да чуе, че Кортни казва това. Би дала още повече, ако можеше да измъкне от приятелката си признанието, че обожава целувките на Сет. Всъщност Кортни се разочарова, когато той не прие поканата й да влезе след последната им среща. Изпрати я до вратата с голямо желание, целува я докато краката й омекнаха и тя трябваше да се облегне на стената, за да не падне, но отказа да се качи в къщата. Не бе влизал в дома й от онази ужасна нощ, когато Кортни почти го изгони. Знаеше, че сама си е виновна.

Мислите й, както и приготовлението на салата бяха прекъснати от настоятелния звук на звънеца на външната врата.

Тя се изненада.

Никога не бе имала много приятели, особено такива, които правят ненадейни посещения. Докато вървеше към вратата, си повтаряше какво трябва да каже, но мисълта й секна, когато през шпионката видя Сет, чието лице изразяваше безумно щастие. С учудваща пъргавина отключи двете ключалки, спря алармената инсталация и отвори вратата.

— Сет, какво…

— Целуни ме и ще ти покажа изненадата си. — Той стоеше на входа с ръце зад гърба, а устните му бяха извити в очакване на целувката й.

— Не целувам никого пред външната врата.

— Добре, ще вляза. — Той прекрачи прага. — А сега ме целуни.

— Сигурно се шегуваш.

— Целуни ме или ще се намеся във всичките ти дългове.

— Няма да посмееш.

— Клей е най-добрият ми приятел. Бих направил всичко за една твоя целувка.

— Добре, но… — Тя се приближи и колебливо го целуна по бузата.

— Красива скръндза — изсумтя той. — Но въпреки това ще ти дам изненадата. — Извади ръце иззад гърба си и Кортни изпищя.

Във всяка държеше по един огромен, жив, извиващ се омар.

— Вечерята — каза Сет, докато вървеше след нея към кухнята. — Трябва ми най-голямата ти тенджера и много вряща вода.

— Ами ако не си бях вкъщи? — попита Кортни, докато бързаше, за да не я изпревари.

— Винаги си си вкъщи.

— Добре де, ами ако не бях?

— Щях да оставя незабравимите им тела на стълбите за Хамлет — каза Сет и пусна раците в мивката. Извади формата за лед от камерата и изсипа половината от съдържанието й върху тях. — Само не ми казвай, че не обичаш омари.

— Обичам — засмя се Кортни. — Много повече от риба тон.

— Това ли щеше да вечеряш?

— Да.

И двамата се засмяха.

— О, почти бях забравил. — Той излезе от кухнята. След по-малко от минута се върна с огромна чанта с покупки. — Гарнитурата — обяви кратко и започна да вади франзели, продукти за салата, вино, десерт и накрая две огромни, червени, лъскави ябълки.

— Да не би да си чел Омар Хаям наскоро?

Сет изглеждаше озадачен за момент.

— Аха — измърмори той, получил просветление. — Филия хляб, чаша вино и ябълка за учителя.

— Нещо такова.

— Омар е умен мъж. Би трябвало по-рано да се вслушам в думите му.

— Никога не се отказваш.

— Хората казват, че постоянството помага.

— Ако случаят е такъв, не се съмнявам, че ще спечелиш Търговец на годината или каквато награда дават, за да оправдаят това, че се бъркате в живота на хората. Не съм виждала човек с по-силна непоколебимост от твоята.

— Аз съм.

— Кой е той?

— Ти.

Нямаше нужда да й обяснява какво има предвид с това. Тя се зае със салатата, докато Сет подсоляваше водата на вкус и чакаше да заври.

— Мислех, че си се отказал от мен — каза тя, без да го поглежда, но чувстваше неговите очи върху себе си.

— Казах ти, че ще работя по осемнадесет часа на ден до края на лятото.

— Въпреки това трябва да ядеш.

— Виж, Кортни, последния път, когато бях тук, ти почти ме изхвърли от къщата. Според мен всичко, което каза, беше абсолютна глупост, но ти си имаш право на мнение, дори ако се закълна дузина пъти, че ще успея да го променя. Исках да ти дам време да размислиш. Прекалено дълго ли чаках?

— Не исках да прозвуча така, сякаш съм броила дните.

— А така ли беше? — Той я взе в прегръдките си и повдигна брадичката й, за да не може да избегне погледа му. — Брои ли ги наистина? — повтори Сет.

— Не точно — излезе от положението Кортни. — Но знам, че бяха ужасно много.