Лей Грийнууд - Роуз

Но в края на краищата него все го нямаше.

— Добрите хора в Остин скоро ми дадоха да разбере, че нито те, нито техните синове някога ще бъдат част от мечтите ми.

Тя свърши със скубането на пуйката. Хвана я за врата и краката и я сложи над пламъците, за да я опърли. После я потопи във ведро с чиста вода и започна да изстъргва кожата.

— Работите вървяха все по на зле и аз започнах да имам кошмари, като си представях какви ужасни неща могат да ми се случат.

— Не си ли мечтала, че някой млад войник може да дойде да те спаси?

— Разбира се. Майка ми веднъж ми прочете една приказка за английски рицар, който заклал ужасния змей, за да спаси една принцеса. Естествено, съзнавах, че това са измислици, но когато нещата вървяха зле, аз си представях, че той ще дойде и ще ме спаси — тя спря да работи и го погледна. — Рицарят беше Свети Георги. Не можеш да си представиш колко бях изумена, след като ти наби Люк, когато научих, че името ти е Джордж.

Той се усмихна.

— Свети Георги спасява принцеса Роуз.

Тя се засмя малко глуповато.

— Нещо такова.

Джордж й подаде оскубаната птица, за да я опърли и почисти. После потопи последната пуйка във врялата вода и започна да скубе перата.

— Затова ли прие тази работа — за да се махнеш от Остин?

— Да — отвърна Роуз. Не му каза, че това е съвсем лично.

— Не те ли плашеше неизвестността и онова, което може да ти се случи тук? Аз ти казах, че става дума за седмина мъже.

— Знаех, че ще ме закриляш.

— Откъде разбра? — попита изненадан Джордж.

— От мига, в който влезе в „Бон Тон“.

— Как? — настоя той, смаян, че някой може да го опознае само с един поглед.

— Не знам, но една жена винаги разбира тези неща.

Джордж не можеше да определи дали му харесва, че е толкова прозрачен. Трудно е да се отбраняваш, когато останалите могат да те разберат така лесно, а той криеше толкова много тайни.

— Какво друго разбират жените?

— Кога е време да спрат да говорят — рече Роуз с усмивка, която извади от равновесие Джордж. — Току-що казах на Зак, че момичетата не получават учебник, когато се родят, но не е така. Получават учебник за момчетата. А първото нещо, което е написано там, още на първата страница, е да не казваш всичко, което знаеш. Подай ми последната пуйка. Ако не ги почистя, няма да мога да ги напълня преди да се върне Зак. А той няма да ми позволи да го забравя.

— Не е необходимо да му отделяш толкова много време — рече Джордж. — Той може да бъде ужасно досаден.

— Нямам нищо против. Освен това, той ме разсмива. Това е една приятна отмора след цялата шетня.

Роуз не искаше да каже точно това. Беше решила да не ги критикува толкова много.

— Съжалявам. Предполагам, че ние не го съзнаваме. Трябваше да познаваш баща ми, за да го осъзнаеш. Дори Монти не е наполовина толкова лош.

Роуз се почувства наказана.

Оказа се един от най-заетите дни в живота на Джордж. Докато Роуз пълнеше пуйките, приготвяше вътрешностите за соса и слагаше подправките, той и Зак изтупаха одеялата, изнесоха дюшеците и килимчетата и измиха пода на спалнята. Сетне той избра място за кокошарник и го почисти. После отсече четири големи клона и ги заби в земята, за да оформи четирите ъгъла на кокошарника. След това отсече няколко вейки от брега на реката, оплете ги около големите клони и направи полози. После взе молив и като направи груба скица, прецени колко дървен материал ще му трябва за покрива и стените.

По-късно заедно с Роуз обходиха всеки фут земя на разстояние половин миля около къщата, като се мъчеха да намерят най-подходящото място за градината. Градината на Тейлър беше досами хребета. Мястото беше защитено от наводнения, но почвата беше твърда и суха, а зеленчуците изложени на вятъра. Роуз имаше намерение да засади градината си в плодородната почва близо до потока.

Попаднаха на гроба на мисис Рандолф, който се намираше в дъбовата горичка точно зад кладенеца. Върху съсипания от природните условия дървен кръст бяха издълбани само името и датата на смъртта й, които отбелязваха последното й място на покой.

— Един ден ще пренеса останките й във Вирджиния — рече Джордж. — Мисля, че изгуби желание за живот, след като дойде тук.

Роуз се зачуди как е възможно майката на седем толкова жизнени и енергични синове да се откаже от живота си. Тя би дала всичко, за да има такива синове. И би се борила до последен дъх да ги види как възмъжават. Но не беше справедливо да съди мисис Рандолф. Имаше толкова много неща за семейството, които тя не знаеше. Освен това, всяка жена, вдъхновила децата си да облепят с тапети една дървена къща, заслужаваше уважение.