Лей Грийнууд - Роуз

— Ще отида в Ню Орлиънз, когато порасна — извести той шепнешком, като че ли споделяше с Роуз някаква важна тайна.

— Баща ми твърдеше, че това е най-хубавият град, в който е ходил — отвърна тя. — Ако искаш да помогнеш на Джордж да оскубе пуйките, аз ще отида за яйцата.

— Аз съм единственият, който знае, къде са полозите им — каза той без никакво чувство на гордост.

— И аз ще се науча.

— Едно момиче не може да ходи по такива места. Ще се изцапа.

— Голяма работа.

— Как не. Момичетата мразят мръсотията повече от всичко на света.

— Надявам се, че няма да заминеш за Ню Орлиънз, преди да ме научиш, къде са полозите.

— Нали каза на Джордж, че искаш кокошарник. Само трябва да погледнеш вътре.

— Ами забравих. По-добре побързай да донесеш яйцата, докато не съм забравила за какво ги искам.

— Нищо не си забравила — рече Зак. — Искаш да ме накараш да се чувствам добре, че съм малък и всеки ми казва какво да правя. Джордж го прави същото.

— Мисля, че е хубаво от негова страна, нали?

— Да, така предполагам, но аз нямам нужда от специални грижи. Ще му кажа да престане.

— Не бих му казала, ако бях на твое място.

— Защо?

— Ами големите братя обичат да се грижат за някого. Няма да му е приятно, ако го лишиш от грижата за теб.

— Монти и Хен не го правят. Нито пък Джеф.

— Разбира се, че не. Малко по-големите братя само те тормозят. А най-големият брат трябва да те закриля. Пише го в учебника на големите братя, който те дават на малките момчета, когато се родят.

— На мен не са ми дали никакъв учебник.

— На малките братя не им се полага.

— Мисля, че това е гадно.

— И на момичетата не им се полага.

— И това е гадно.

— И аз така мисля, но така стоят нещата. А сега трябва да помогна на Джордж за пуйките, затова ти по-добре иди да донесеш яйцата. Обзалагам се, че ще съм приготвила гарнитурата, преди да се върнеш.

— Не, няма да си я приготвила — рече Зак и се втурна навън.

— Малък негодник — отбеляза Роуз пред Джордж, когато излезе от къщата.

— Той е единственият, когото баща ни и войната не развалиха — отговори Джордж. — Поне аз мисля, че не е развален.

— Не разбирам.

— Няма значение. Водата е гореща. Подай ми една от пуйките.

— Момчетата често ли носят дивеч? — попита Роуз.

Тя откачи пуйките от куката, като ги претегли внимателно на око и на ръка.

— Не мога да ти кажа. Вероятно зависи от това какво Тейлър може да приготви от месото. Ще се опитаме да носим повече дивеч, ако искаш.

— Няма да е лошо. Диетата на бекон и сушено говеждо е доста еднообразна.

Джордж потопи пуйката в горещата вода, за да омекне перушината. После подаде капещата птица на Роуз. Потопи втората и сам се зае с нея.

— Искам да запазя всички пера, освен тези по крилете и опашката — рече Роуз и посочи към плетената кошница, която бе донесла от кухнята. — Смятам да направя още няколко възглавници.

— Винаги ли мислиш за практични неща? — попита Джордж.

— Нали затова ми плащаш.

— Смятах, че жените обичат да мечтаят.

— Някои може и да обичат, но аз мразя да мечтая за неща, които не мога да имам. Това ме дразни.

— Но въпреки това, не мислиш ли за тези неща?

— Разбира се — отвърна Роуз, като хвърли шепа мокри пера във ведрото. — Само че предпочитам да се съсредоточа върху нещо друго, преди да съм забравила.

— На колко години си?

— Не ме попита, преди да ме вземеш на работа. Защо искаш да знаеш сега?

— От любопитство, предполагам. Мисля, че си на двадесет и все още си достатъчно млада, за да мечтаеш пък и достатъчно красива, за да се надяваш, че мечтите ти могат да се сбъднат.

Роуз задърпа упоритите пера от крилата. Здравата й се опъваха. Беше принудена да ги отскубва едно по едно. Въпреки това трябваше да дърпа с всичка сили.

— По-рано мечтаех — призна тя, — преди войната. Мъжете изглеждаха толкова хубави с униформи, че беше трудно да не си мислиш за тях. Но всичко това свърши, когато баща ми реши да се сражава на страната на Съюзническата армия.

Роуз си спомни с болезнена яснота какво бе изпитала, когато баща й съобщи за решението си. Беше я съсипало. Тя уважаваше предаността му към армията, предоставила му възможност за кариера, както и надеждата, че Съюзът няма да се раздели, но не можеше да понесе мисълта, че това ще я отдалечи от хората, с които бе израснала.

Той никога не бе разбирал чувствата й към Тексас. Може би, защото беше възпитан като истински син на Нова Англия. Беше толкова уверен, че ще може да уреди всичко след войната. Само че го нямаше, за да види какво се бе случило.