Лей Грийнууд - Фърн

— Хен преби Трой — каза Джордж. — Каза му, че татко е лъжец, измамник, вероятно дори и крадец, но никой няма правото да го нарича така, освен собствените му синове.

— И това ли е всичко? Дори и в Канзас е необходима по-добра причина за убийството на човек.

— Да, но всички решиха, че това е достатъчно, когато Дейв докара тялото на Трой и заяви, че единственото нещо, което не е видял, е как Хен натиска спусъка. Тук трябва да спрем.

Джордж тръгна към „Аламо салон“.

— Защо? — запита Медисън.

— Рядко можеш да намериш шерифа на друго място.

Шерифът Дивия Бил Хикок бе облечен в дрехи от еленова кожа с ресни по ръбовете. Дългата до раменете му черна коса бе разделена по средата, а на кръста си носеше чифт револвери с дръжки от слонова кост. Той седеше край една от масите, погълнат от игра на карти, и не изглеждаше твърде доволен, че го прекъсват.

— Не си ли говорихте достатъчно с това момче? — попита той, когато Джордж му каза, че иска да се види с брат си. — Едва ли има какво още да каже.

— Това е брат ми Медисън — отвърна Джордж. — Той ще бъде негов защитник в съда.

— Изглежда, че няма да има голяма полза от него, ако Дейв Бънч се придържа към показанията си.

Джеймз усети как нараства раздразнението му от този надут мъж, който очевидно презираше семейството му. Той бе срещал много слабохарактерни хора, корумпирани от властта, и реши, че шерифът на Абилийн е един от тях.

— Все пак бих искал да го видя — каза Джордж.

— Както искаш — отвърна Хикок, извади ключовете и за голяма изненада на Джеймз ги подаде на брат му. — Но да знаеш, че не е казал и една думичка в продължение на повече от седмица.

Когато излязоха, Медисън попита:

— Той на всички ли дава ключовете?

— Така не му се налага да прекъсва играта — отговори Джордж.

Или Хикок уважаваше Джордж твърде много, за да мисли, че би помогнал на Хен да избяга, или го презираше твърде много, за да си помисли, че би успял, или пък изобщо не му пукаше. Медисън реши, че трябва да опознае шерифа.

Затворът представляваше малка квадратна постройка. Абилийн бе избрал първия си шериф само преди една година и досега в града не бяха имали нужда от по-солидна сграда.

Килията на Хен беше всъщност една стая с решетки на вратата. Легло, маса, столове и дори лампа за четене я правеха по-удобна от обикновените затворнически килии. Хен лежеше на леглото, когато Джордж отвори вратата, и не помръдна, а само изви глава, за да огледа човека, който бе застанал зад брат му. Не му бе нужно много, за да разпознае Джеймз. Погледът му се напрегна и мускулите на тялото му се стегнаха. Хен се изправи.

— Какво правиш ти тук, по дяволите? — запита той. Гласът му бе снижен до шепот, но изпълнен с гняв.

Няколко отговора бяха на езика на Медисън. Като жител на Вирджиния в Харвард по време на войната, той бе надживял твърде много конфликти и се бе научил да ги избягва с лека забележка, хаплив отговор или париращ въпрос. Това би показало на Хен и Джордж, че не могат да го достигнат, че не могат да го наранят.

Но не бе изминал целия път от Бостън до Абилийн, за да се скрие зад увъртания. През последните няколко часа много от нещата, които бе смятал за мъртви или забравени, бяха надигнали грозните си глави. Времето не беше изсмукало силата им. Той бе мислил, че може да устои на чувствата, че е защитен от обвинения и инсинуации, но сега откриваше, че по отношение на семейството си бе също толкова уязвим, колкото и преди десет години.

— Дойдох да помогна.

— И колко дълго смяташ да останеш този път? — запита Хен със същата горчивина. — Достатъчно дълго, за да видиш как ме обесват, или ще си тръгнеш по средата на процеса?

— Няма да те обесят.

— И как ще уредиш това? Джордж няма да ми позволи да избягам. Ако го направя, той сам ще ме върне обратно в килията.

— Аз съм адвокат — обясни Медисън. — Възнамерявам да докажа, че ти не си убил Трой Спраул.

— Така значи, беглецът се завръща, облечен като някакъв печен адвокат, за да помогне на бедните си, простички братя — изръмжа Хен.

Джеймз се нуждаеше от цялата си воля, за да не избухне. Нито Джордж, нито Хен му бяха простили, а дали изобщо би трябвало да очаква подобно нещо от братята си? Ако не, какво тогава правеше на това място?

— Защо си толкова сигурен, че не съм убил Трой? — запита Хен, очевидно опитвайки се да подмами Медисън да изгуби самообладание.

— Не вярвам, че момчето, което познавах, би могло да стане убиец.

Баща им може и да беше изтръгнал душите им, превръщайки ги в диви, необуздани мъже, но Джеймз не можеше да си представи, че някой от братята му би извършил убийство. Той трябваше да държи тази мисъл на преден план в съзнанието си. В момента не беше важно какво чувства брат му към него или как се чувства самият той.