Лей Грийнууд - Фърн

Той пооправи сакото си. Искаше да привлече вниманието й към разликата между облеклото си и местната галантерия.

— Ние, злите хора, трябва да четем всички добри книги, за да знаем какво правят добрите хора.

— Е, можете да четете „добрата книга“ колкото си искате, но това няма да спаси брат ви.

Ясно беше, че госпожица Спраул не бе впечатлена от облеклото му. Налагаше се да промени тактиката.

— Защо баща ви не ви купи някоя рокля? Едно хубаво хасе струва половината от цената на ботушите ви. Колкото до този револвер, за него може да ви купи цял гардероб рокли с волани.

— Обличам се така, както си искам! — изръмжа тя, очевидно раздвоена между желанието да го остави сам на пътя и също толкова силното желание да му даде урок, който да помни дълго.

Медисън разбра, че това не е случаят с дъщерята, принудена от обстоятелствата да се облича като син. Тя сама си бе избрала гардероба. Защо едно момиче би направило подобно нещо? Той се интересуваше от нея против волята си.

Джеймз я огледа по-внимателно. Не смяташе, че е учтиво, но бе трудно да се оцени външността й под износените дрехи. Едно беше сигурно: тя имаше великолепна фигура. Гърдите й бяха прикрити от широкия елек, но от кръста надолу тялото й бе очертано с яснотата, с която се откроява планински връх при изгрев слънце.

Никоя от жените, които познаваше, не би се осмелила да се разхожда в такъв вид.

Но Медисън не се чувстваше слаб. Усети, че пулсът му се ускори. Беше свикнал да вижда кокетна усмивка или бърз поглед, но откри, че видът на тесни бедра и дълги, стройни крака е още по-възбуждащ. Трябва да беше проява на чиста животинска похот — нищо друго не би предизвикало подобна реакция. Със сигурност не би могъл да хареса такава жена.

Джеймз се усмихна.

— За вас сигурно е голям проблем да бъдете една личност, а да искате да ви приемат за друга.

— Съвсем не — заяви Фърн с предизвикателно вдигната брадичка. — Толкова отдавна доказах, че мога да върша всичко, което правят мъжете, че сега никой вече не мисли за това?

Медисън реши, че гласът и позата й са прекалено предизвикателни. Тя очевидно се гордееше със себе си, но той имаше смътното чувство, че не е съвсем доволна от това, че никой не гледа на нея като на момиче. Поправка: като на жена. Джеймз все още не знаеше много за нея, но беше сигурен в едно: Фърн Спраул отдавна вече не беше момиче.

Той се усмихна по-широко.

— И тогава се появява някакъв тип, някакъв си смотан новобранец от Бостън и вие отново трябва да се доказвате.

Тя вирна брадичката си още по-високо.

— Какво смятате вие, няма абсолютно никакво значение.

Медисън се изсмя вътрешно. Тази жена изобщо не го харесваше. Но на него му харесваше да я подкача. Особено много му харесваше начинът, по който проблясваха очите й. Той отново си придаде безгрижен вид.

— Струва ми се, че имате да ми кажете доста неща за невинността на брат ми.

— Той не е невинен — отвърна Фърн, изричайки думата, като че ли искаше да я унищожи. — Дейв Бънч го е видял…

Поведението на Медисън се промени изцяло. Той се оживи, у него се надигна агресивност и желание за схватка. Той едва не се нахвърли върху нея, но успя да се овладее, преди да я удари. Фърн отскочи изненадано назад.

— Твърди се, че господин Бънч е разпознал коня на брат ми — заяви Джеймз, заемайки най-застрашителната си поза. — Това не е достатъчно доказателство, освен ако не смятате, че конете могат да стрелят с револвер и че брат ми е отговорен за действията на коня си.

Тя се втренчи в него. Очите й бяха красиви: светлокафяви, със сиво-синкав оттенък. Той съжали, че вече е тъмно. Искаше да види този нюанс по-добре.

— Вие сигурно си мислите, че всички в Канзас са идиоти — изстреля тя язвително, — които само чакат някой самовлюбен всезнайко да дойде и да им каже какво трябва да правят.

Явно тя искаше да му каже много неща. Погледът на Медисън попадна на бюста й, но той бързо го отмести. Не трябваше да мисли за тялото й. Беше дошъл тук, за да помогне на Хен. Можеше да отдели малко време в изучаване на това донкихотовско създание, но формата на краката й, закръглеността на гърдите й и цветът на очите й нямаха нищо общо със задачата му.

Фърн не искаше да позволи на този Рандолф да я заплашва. Не искаше и да си признае, че бе толкова красив, че тя почти бе забравила защо е дошъл в Абилийн. Продължаваше да си повтаря, че го мрази и че иска да го види как напуска града, но й беше много трудно да си повярва, докато го гледаше.