Лей Грийнууд - Фърн

— Предполагам, че би било твърде много да се надявам да имате пощенска кутия.

— Че защо да имаме пощенски кутии? — сега той й се подиграваше. — Вие със сигурност смятате, че не можем да четем.

Фърн тръгна с подчертано наперена походка.

— Ако не сте при къщата ни в девет часа, няма да ви чакам — извика тя през рамо. — Не мога да си позволя да се правя на бавачка на някакъв новобранец цял ден. Имам няколко бика, които трябва да кастрирам. — Тя се спря и се обърна отново с лице към него. Ръката й беше на кръста, а в очите й се четеше предизвикателство. — Това е нещо, с което се справям много добре.

— Май ще е по-добре, ако си взема един здрав чифт челюсти.

Тя се запита дали той наистина знаеше какво са челюстите, или бе прочел за тях в някоя книга.

— До утре — помаха Медисън с ръка.

Тя се обърна кръгом и продължи по пътя си.

В продължение на няколко секунди Джеймз я наблюдаваше как се отдалечава, след което избухна в смях. Беше излязла победител в играта на думи със забележката си за биковете. Трябваше да си държи очите на четири. Не можеше да си позволи да разправят, че е бил надприказван от някаква си жена от Канзас, която дори не бе сигурна в пола си, въпреки че той самият нямаше никакви съмнения… На Фреди това щеше да му хареса.

Но Фреди и Бостън сега изглеждаха толкова далеч, като че ли последните осем години бяха просто сън и Тексас бе единственото реално нещо.

Медисън разтърси глава, за да пропъди тази ужасяваща мисъл. Не знаеше дали причината беше Канзас, студеното посрещане на братята му или пък тази толкова необичайна жена, но нещата не бяха тръгнали така, както се бе надявал.

Фърн се спря с кафеника в една ръка и с чаша в другата. Смехът на Медисън бе ехтял в ушите й цяла нощ. Това я дразнеше, държеше я будна, караше я да се чуди! Ядосваше се, че се бе разсмял, и се вбесяваше, че изобщо й пука.

Фърн си наля кафе и отиде до тежкия глинен буркан. Докато разбъркваше гъстата сметана в димящата черна течност, се укори, че бе разговаряла с него. Не трябваше повече да се виждат.

Но тази сутрин щеше да го заведе до къщата на Конър.

Да си каже, че не чувства вълнение, би значело да се самозалъгва. Тя мразеше причините, които бяха довели господин Рандолф в Абилийн, но й беше невъзможно да мрази самия господин Рандолф.

— Много си бавна тази сутрин — каза баща й, докато довършваше закуската си. Той пресуши чашата си с кафе и се изправи. — По-добре побързай, че няма кой да ти свърши работата.

— Ще се оправя. — Тя отпи от кафето си и реши, че му трябва още сметана.

Разбира се, като жител на Бостън, той смяташе всички в Канзас едва ли не за диваци и че бе достатъчно само да се появи, за да освободят Хен моментално.

Но това негово очакване нямаше да се сбъдне. Бостън може и да изглеждаше важен в очите на бостънци, но за жителите на Канзас това бе само още един град, чиито граждани не бяха по-различни от които и да било други хора.

Баща й затръшна вратата и това пробуди Фърн от унесеността. Тя отиде до масата и седна. Обви ръцете си около чашата с кафе и се втренчи в пространството.

Разбира се, сигурно малко мъже в Бостън изглеждат като Медисън Рандолф. Иначе всички жени от околността щяха да се преместят да живеят там.

Фърн отдавна знаеше, че мъжете от семейство Рандолф са необикновено красиви. Дамите в Абилийн говореха за малко други неща, откакто преди четири години в града бяха пристигнали трима руси, млади и неженени братя Рандолф. Тя не харесваше особено русите мъже, но се съгласи, че Джордж Рандолф, който бе дошъл една година по-късно, бе най-хубавият мъж, когото бе срещала.

Но това беше, преди да срещне Медисън. Когато бе погледнала грубата красота на това лице, Фърн почти бе забравила, че то принадлежи на врага й и че би трябвало да го мрази.

Вратата се отвори и баща й надникна вътре. — Смяташ ли да кастрираш онези едногодишни бичета тази сутрин?

— Не. Обещах на оня тип Рандолф да го заведа до къщата на Конър.

Може би той само й се присмиваше. Това би било в негов стил. Медисън имаше наистина високо мнение за себе си. И това личеше не само в стила му на обличане. Личеше от начина, по който вървеше, от начина, по който гледаше около себе си, сякаш едва понасяше престоя си в града.

Е, тя му беше приготвила няколко изненади. Нищо твърде жестоко, но господин Медисън Рандолф щеше да се завърне в уютния си, удобен, самодоволен Бостън със съзнанието, че не е имал достатъчно сила, умения и мъдрост, за да се справи с една обикновена жена.