Лей Грийнууд - Фърн

— Ако още веднъж кажеш, че приличам на него, ще те убия.

— Можеш да ме застреляш още сега, но истината няма да се промени само защото ти не искаш да я чуеш.

— Ти винаги се подиграваше с Монти — обвини го Хен. — Знаеше, че той може да ти отвърне само като побеснее или скочи да те бие. Знаеше, също така, че той не можеше да направи това, без да нарани мама. Ти се държеше като страхливец.

— Ти да не беше по-добър с твоите безкрайни опити да ми докажеш, че не отговарям на твоите представи за мъж? Колкото повече се опитвах да бъда по-добър, толкова повече ме презирахте.

— Никога не сме те презирали — отвърна Хен.

„Говориш като татко“ — помисли си Медисън. Господи, колко мразеше този човек, който не го оставяше на мира дори и след смъртта си.

— Татко направи всичко възможно да ме накара да се намразя. Защо си мислиш, че се молех да ме върне в училището? Защо си мислиш, че почти полудявах, когато трябваше да се прибирам вкъщи? Да живея с теб и Монти беше все едно да живея с него.

— Значи си ни напуснал заради Монти и мен, така ли? — попита го Хен.

На Медисън му се искаше да му отговори с вик. Той се бе опитвал да принуди Монти и Хен да признаят бруталността в продължение на години. Ездата, стрелбата и хвърлянето на ласо не бяха смисълът на живота на Медисън. Близнаците можеха да правят всичко това по-добре от него. Но нещата, които можеше да върши, не го караха да се чувства полезен, защото баща му ги бе презирал.

Сега той имаше възможността да върне един стар дълг, може би дори да излекува една стара рана, но не можеше да го направи. Джеймз не си спомняше някога да е виждал Хен уязвен. Той си бе мислил, че душите на Хен и Монти, ако те изобщо имаха такива, са обвити в кожа. Сега виждаше, че в тази кожа също имаше пукнатини. Ако успееше да накара Хен да повярва, че той го е изгонил, Хен никога нямаше да си прости.

Медисън признаваше, че никога не бе разбрал другите хора и не бе изпитвал привързаност към никой от братята си с изключение на Джордж. Може би промяната се дължеше на това, че се опитваше да разбере Фърн, но за първи път в живота си Джеймз можеше да долови част от терзанията на Хен. Той не знаеше причината за тях, но можеше да види болката.

Независимо какво бяха направили Хен и Монти, той не можеше да промени нещата само с думи. Ако те отново станеха едно семейство, щеше да им се наложи да забравят миналото.

Джеймз не трябваше да гледа към Джордж, за да разбере как се чувства брат му. Скъпият Джордж, той толкова много се интересуваше и толкова настойчиво се опитваше да ги задържи заедно. Дали щеше да доживее деня, в който те отново щяха да бъдат истинско семейство?

Медисън се съмняваше в това, но не искаше точно той да унищожи мечтата на Джордж.

— Не. Напуснах, защото така трябваше.

Джеймз усети как пукнатината се затваря. Скъпоценната душа под обвивката се намираше в безопасност за известно време. Той се зарадва, че не бе наранил Хен. Не можеше да го нарани, без да причини същата болка и на себе си.

— Чувствах се човек само когато седяха до мама — каза Медисън. — Понякога й четях. Друг път я слушах да говори най-вече за времето, когато е била млада. Можеш ли изобщо да разбереш всичко това?

Хен не отговори. Като че ли изобщо не слушаше. Медисън знаеше, че няма начин братята му да го разберат, а също и, че докато не го разберяха, нямаше да му простят. Той не знаеше защо изобщо си хаби думите. Това не би трябвало да има значение, след като те така или иначе живееха толкова далеч един от друг.

Той се приближи до прозореца и погледна навън. Не искаше да погледне Хен в очите, но очакваше отговора на брат си с тревога.

— Някога се чудех защо мама не се опитваше по-настоятелно да бъде щастлива — каза Хен. Гласът му бе смекчен от спомените. — Дори и докато бяхме в Ашбърн, тя сякаш отстъпваше пред всичко. Когато се преместихме в Тексас, престана дори да се опитва. Искаше да умре. Опитах се да я накарам да се заинтересува от нещо, но тя не искаше.

Медисън никога не бе успял да разбере защо Хен, който бе най-хладнокръвният и най-малко емоционален член на семейството, бе най-привързан към майка им.

— Първоначално не харесах Роуз — продължи брат му. — Тя можеше да върши всичко, което мама не можеше. След това започнах да харесвам Роуз и открих, че започвам да се ядосвам на мама. Най-накрая разбрах, че мама бе оставила всичко, което бе обичала, във Вирджиния. Семейството й, красотата й, начинът й на живот, които са придавали смисъл на живота й. Преместването й в Тексас бе все едно като да й отнемат храната. Бе въпрос само на време да умре от глад. И при теб ли беше същото?