Лей Грийнууд - Фърн

— Да.

Хен изглеждаше така, като че ли най-после го бе разбрал.

— Харесваш ли Бостън? — попита той.

— През повечето време.

— Джордж може да живее навсякъде.

— Аз не мога — каза Медисън.

— И аз не мога — призна си Хен. — Но беше толкова скоро…

— Това е Фърн! — възкликна Джеймз, когато видя фигурата на ездач да преминава покрай прозореца.

— Сигурно грешиш — каза Джордж. — Тя отиде да си легне, когато ние излязохме.

— Мислех, че я видях да преминава пеша преди малко, но съм уверен, че тя току-що мина оттук на кон.

— Какво ли смята да прави? — попита Джордж.

— Не знам — отвърна Медисън, докато сграбчваше шапката си, — но смятам да разбера.

— Защо го интересува какво ще се случи с Фърн Спраул? — обърна се Хен към Джордж, когато вратата зад Джеймз се затвори. — Мислиш ли, че си пада по нея?

— След злополуката той се държи с нея много внимателно.

Хен подсвирна.

— Джеф направо ще откачи. Баща й е яздил с Джон Браун, което е по-лошо и от това да си янки.

— Каза, че щяла да отиде да види какво става с фермата, защото баща й го нямало — каза Том Еверет на Медисън. — Казах й, че не трябва да излиза нощем, но тя не ме послуша. Фърн никога не е слушала какво й говорят другите.

— Напълно съм наясно с това — отвърна Джеймз. — Оседлай ми Бустър. Тръгвам след нея.

— Няма да ти дам Бустър — възрази Том. — В тази тъмница ще го убиеш.

— Не мога да яздя другите ти кранти. Ако го направя, може аз да бъда убитият.

— Едва ли — заяви Еверет. — Всеки, който възрази на Фърн Спраул, трябва да има повече животи от улична котка. Ездата по време на буря няма да ти отнеме повече от два или три живота.

— Аз не съм спорил с нея — каза Медисън. — Просто не мога да я оставя да излезе сама. Тя още не се е възстановила. Всичко може да й се случи. Освен това, тя е жена.

— Може би, но никой мъж тук не би посмял да й напомни това. Последния път, когато някой се опита да го направи, тя буквално го прегази с коня си.

Медисън се разсмя въпреки раздразнението си.

— Тя е малко докачлива, нали?

— За теб може и да е докачлива, но за другите е направо луда.

— По-добре да не казвате това, когато аз съм наблизо.

Но малко по-късно Медисън си помисли, че лудият беше той. Вероятно щеше да намери Фърн да си седи спокойно вкъщи, суха като препечена филийка и в пълна безопасност. Ако се съдеше по небето и писъците на вятъра, по-вероятно беше той да пристигне подгизнал до кости и да му се наложи да се връща в града в разгара на бурята.

Медисън не очакваше да го поканят да пренощува във фермата.

Но колкото по-нататък яздеше, толкова повече започваше да се тревожи. Нямаше смисъл в това Фърн да си ходи у дома. Откъде можеше да знае, че баща й го няма? Медисън не бе чул подобно нещо. Не че той очакваше Фърн да му разказва всичко, но бе очаквал да каже, ако Бейкър го нямаше. Дори и ако баща й наистина отсъстваше, дори и ако тя наистина знаеше за това, защо ще иска да проверява фермата? Фърн не се беше прибрала у дома си в продължение на доста дни и това изобщо не я беше тревожило.

Но ако не отиваше във фермата, накъде тогава се беше запътила? Медисън не знаеше отговора на този въпрос.

Пътуването до къщата на Конър бе дълго и изморително. Фърн не беше възстановила силите си толкова, колкото си мислеше. Много преди да бе стигнала до колибата, гърдите бяха започнали да я болят. Мускулите й — също. Всичките тези дни, прекарани в леглото, я бяха отпуснали.

Тя постоянно се обръщаше, за да погледне назад. Не знаеше дали се боеше, че някой може да я проследи, или се надяваше Медисън да идва след нея. Фърн продължаваше да си повтаря, че това е глупаво. Джеймз не знаеше, че бе напуснала града, а останалите не се интересуваха.

Задаваше се силна буря. Плътни облаци се носеха по небето и закриваха луната. Режещ вятър караше тревата да се огъва под напора му. Фърн си бе взела дъждобран, но нямаше да има голяма полза от него при толкова силен вятър. Тя се надяваше да стигне до колибата, преди да започне да вали.

Изоставената постройка имаше призрачен вид. Слабата светлина й придаваше тъмносив цвят и нищо не можеше да бъде различено в сенките й. Според Дейв Бънч нощта на убийството е приличала на сегашната.

Започна да вали точно преди Фърн да достигне до колибата. От непроницаемата тъмнина на небето се изсипаха потоци вода, които плющяха в земята, и само след няколко мига сухата почва се превърна в кал.

Фърн слезе от коня си и го върза здраво за едно дърво. Ако някоя гръмотевица го подплашеше, тя щеше да бъде принудена да прекара нощта в колибата. Беше сигурна, че покривът течеше, но това не я притесняваше толкова, колкото чувството, че нещо лошо щеше да се случи през тази нощ.