Лей Грийнууд - Фърн

— И защо не? Аз казвам истината.

— Никой няма да ви повярва. Ще сметнат, че казвате онова, за което съм ви платил да кажете.

— Да не искате да кажете, че няма да ми платите?

— Просто ви обясних какво мога да направя.

— Само че това не е достатъчно. Искам злато. Чух, че старецът ви откраднал доста по време на войната, така че не би било проблем да ми отделите малко. Никой не трябва да знае за това.

— Това е лъжлив слух, който бе пуснат от някого в Тексас. Но дори и да беше вярно, нямаше да промени нещата. Не бих могъл да ви дам злато, дори и ако го имах.

— Няма да си сложа главата в торбата за нищо — заяви човекът и се обърна, за да си ходи. — Ако си промените мнението, обадете се на Том. Той знае как може да ме намери — извика през рамо и си тръгна.

— Двадесет долара на ден ще стигнат ли?

Мъжът се спря. Не каза нищо, но очевидно слушаше.

— Законът разрешава да се плати на човек, че е отделил време, за да даде показания, ако това му пречи да изпълнява задълженията си.

— Колко дни може да продължи процесът?

— Ако се съгласите да останете до края, можете да получите няколкостотин долара.

— Няма да спя в хотела.

— Това е всичко, което мога да направя.

Мъжът остана на мястото си в продължение на няколко минути.

— Ще ви се обадя — каза той и отново пое в нощта.

— Чакайте! Как се казвате? Къде мога да ви намеря?

— Не можете — отвърна човекът, без да се обръща назад.

Медисън знаеше, че ако оставеше този мъж да изчезне, заедно с него отлиташе и възможността Хен да излезе от затвора. Без да се замисля за последствията, Джеймз се втурна безшумно напред. Преди мъжът да усети, че нещо не беше наред, Медисън бе хванал врата му. Натисна трахеята, за да заглуши евентуален вик. Мъжът се строполи безжизнено на земята.

— Не мога да те оставя да си отидеш — каза Джеймз. — Животът на Хен може би зависи от това. — Той вдигна мъжа на рамо и се запъти към „Дроувърс Котидж“.

— Имате ли нужда от помощ? — попита го служителят в хотела, когато Медисън влезе в сградата превит под тежестта на свидетеля.

— Ще ми помогнете, ако отворите вратата на стаята ми — каза Медисън, като едва си поемаше дъх след дългото ходене.

Служителят се втурна напред.

— Приятел ли ви е?

Джеймз кимна.

— Зле ли му е?

— Не. Пиян е. Като го гледа човек, би си помислил, че носи повече на уиски.

— Така изглежда.

— Благодаря — каза Джеймз, когато служителят задържа врата отворена, за да може той да влезе в стаята си. Медисън бръкна в джоба си и потърси монети. — Ще ви бъда много благодарен, ако не казвате на никого за това. Приятелят ми ще се почувства много неудобно, ако някой разбере, че се е натряскал до козирката.

— Не бих си и помислил да го направя — отговори служителят и очите му се разшириха при вида на монетата в дланта му.

И кажете на чистачките да не почистват утре. Мисля, че приятелят ми ще спи до късно. — Той намигна и служителят си тръгна ухилен до уши.

— Ако не ти намеря друго жилище, ще стоиш в тази стая, докато започне процесът на Хен — каза Медисън на лежащия в безсъзнание.

— Може ли да му се вярва? — попита Джордж.

— Колкото и на Дейв Бънч — отвърна Медисън. — Освен това, двамата свидетели няма да си противоречат. Бънч никога не е твърдял, че е видял Хен, а само коня му. Мисля, че убиецът е боядисал коня си, за да прилича на този на Хен, така че всеки, който би го видял, да си помисли, че брат ни го язди.

— Така трябва да е било — каза Хен. — Сяра не би оставил никой друг освен мен да го язди.

За голяма изненада на всички шериф Хикок бе освободил Хен в момента, в който Медисън му бе казал, че има свидетел, който може да докаже, че брат му е бил на десет мили от местопрестъплението, когато е било извършено убийството.

— Никога не съм смятал, че Хен би убил някого от засада — бе казал шерифът.

Сега те всички бяха насядали около масата след вечеря. Фърн все още не бе преодоляла шока от това, че седеше срещу човека, когото бе мразила толкова дълго време.

Той можеше да убива. Тя бе прочела това в очите му.

Не просто от омраза или гняв, а защото имаше самообладанието да извърши подобно нещо. Фърн не смяташе, че той има способността да чувства каквото и да било. Очите му бяха сини като небето през ясен летен ден, но им липсваше топлината и страстта, които излъчваха очите на братята му.

Тя имаше чувството, че гледа две красиви, идеално изработени стъклени парчета, но напълно лишени от човечност. Ако му се наложеше, той щеше да убие и изобщо нямаше да се колебае. Нито пък щеше да съжалява.