Лей Грийнууд - Фърн

Много по-добре щеше да бъде, ако тя можеше просто да се върне във фермата и да забрави, че някога го е срещала. Тогава нямаше да се чуди дали той наистина би я харесал и дали онзи момент, в който той я бе държал в ръцете си, преди да я целуне, беше истински или бе плод на въображението й.

За нея беше важно да знае това. Тя се мразеше заради слабостта си, защото имаше ужасното предчувствие, че ще й донесе много неприятности, но трябваше да знае. И докато съществуваше и най-малката възможност Медисън да я харесва повече от някое еднооко момиче в долнопробна кръчма, Фърн нямаше да се откаже.

Но тя възнамеряваше ясно да му даде да разбере, че иска правосъдието да възтържествува и че Хен наистина е убил Трой.

Повече от една дузина кръчми, комарджийски заведения и хотели хвърляха светлина върху улиците на Абилийн. В тях се смееха, пиеха и залагаха с отчаяна бързина каубои, опитващи се поне за една-две диви нощи да забравят самотата по време на двумесечния преход през пустошта. Шумът от танците, песните, единичните изстрели и дрънченето на старо пиано се чуваше до ранни зори.

Денем търговците се опитваха да изпразнят джобовете на каубоите, като им предлагаха топли бани, подстригване, бръснене, най-хубавите нови дрехи и ботуши по поръчка, както и възможността да спят в топло и сухо легло, а вечер кръчмите, игралните зали и леките жени ги освобождаваха от останалите им пари.

Докато все още имаха своите шестдесет или деветдесет долара, тези хора живееха като царе. Когато парите свършеха, те тихо се връщаха в Тексас, уморени и разорени, но решени да направят същото и през следващото лято.

Медисън не влезе в първата кръчма, която му се изпречи. Той продължи да върви, докато не стигна до най-шумната, която се казваше „Главата на бика“. За да влезе в нея, трябваше първо да мине покрай училището и църквата на баптистите. Струваше му се, че напуска цивилизацията и влиза в участък от улица „Тексас“, в който дивашките страсти на мъжете бяха напълно освободени от всякакви задръжки.

На Джеймз му се струваше, че и той самият е диво животно, опитващо се да разкъса оковите на очакването. Очакване, в основата на което лежеше неговата същност като личност в миналото и в настоящето, както и това, в което щеше да се превърне в бъдещето. Тези трите му нареждаха да се завърне в хотела, да си пийне спокойно в стаята и да си легне с надеждата, че утрешният ден ще бъде по-добър.

Но Медисън приличаше твърде много на баща си.

Той не искаше да прекара вечерта спокойно, а да направи нещо шумно, нещо, което да унищожи гнева и обидата, които го задушаваха. Искаше му се да мята запалени главни срещу студения отказ братята да му дадат прошката, която даваха на всички останали.

Не, той искаше да ги прати по дяволите, да им покаже, че тяхното одобрение или неодобрение не значи нищо за него.

— Дай ми една бутилка от най-хубавото си бренди — нареди Медисън на грозния тип зад бара.

Кръчмата „Главата на бика“ беше грозна сграда, построена от необработени дървени трупи, докарани вероятно от гористите хълмове, намиращи се далеч на изток от Абилийн. Джордж му бе казал, че заведението било построено само за една седмица и беше очевидно, че е било отделено повече внимание на бързината при строителството, отколкото на обзавеждането. Единствените опити за украса се състояха от няколко забодени с кабарчета по стените плаката и огледало зад бара.

Няколко жени се размотаваха между клиентите, подканяха ги да пият и приемаха покани да посетят стаите на втория етаж. Някои от посетителите седяха около игралните маси и си опитваха късмета. Край бара се намираше само един мъж, който вдигна очи от чашата си, когато Медисън даде поръчката си.

Барманът постави чаша и бутилка на плота. Джеймз погледна чашата с отвращение и я вдигна, за да я види срещу светлината.

— Трябва ли чашите ти да почервенеят от петна на мухи, преди хората да ги използват? — попита той.

— Никой не се оплаква.

— Може би Абилийн ще трябва да си потърси очен лекар.

Барманът избра нова чаша и я избърса внимателно, преди да я тръшне пред Медисън. От удара чашата се разби на парчета.

— Тази вероятно беше най-чистата в цялата кръчма — измърмори Джеймз.

Барманът се намръщи и извади нова, която постави на плота по-внимателно. Медисън си наля един пръст бренди. Цветът на течността не му хареса, вкусът не го интересуваше изобщо; всъщност той го мразеше.

— Нямаш ли истинско бренди? — попита той. — От онова, което пазиш за собственика?