Лей Грийнууд - Фърн

— Държиш се сякаш никога не си докосвал жена — забеляза Роуз, усмихвайки се леко.

Той не й отговори. Мълчанието му нямаше да го издаде, но тялото му би могло. Докато Роуз стоеше с гръб към него, той напрегна волята си, за да потисне надигащото се в него желание.

Щом Роуз разкопча и втория маншет, ризата на Фърн се изхлузи лесно. Но Медисън все още не си беше свършил работата. Сега трябваше да свали и панталоните й. Той въздъхна тежко.

Роуз се забавляваше, докато наблюдаваше затруднението му.

Разкопчавайки панталоните на Фърн Джеймз усети изгаряща топлина в слабините си. Той приключи с копчетата и се опита да издърпа панталоните й.

Роуз не успя да прикрие усмивката си.

— Не можеш да ги издърпаш — каза тя. — Прилепнали са й като втора кожа. Дай да ти помогна.

Медисън пое дълбоко въздух няколко пъти, за да успокои възбудата си и плъзна ръката под кръста на Фърн, за да я повдигне внимателно. Роуз му помогна да смъкне панталоните до бедрата й.

Много бавно. Колкото повече я държеше с лице, завряно в корема й толкова повече се възбуждаше. Най-накрая Роуз свали панталоните до коленете на Фърн с едно силно дръпване и след още едно дръпване работата беше свършена.

Той остави панталоните пред себе си. Надяваше се, че изражението му не издава чувствата му.

— А сега и долната й риза.

— Не!

— Не можеш да я оставиш с нея — възрази Роуз.

— Напротив — заяви уверено Медисън. — Можеш да я превържеш с или без ризата й, но аз няма да я докосна.

Роуз се ухили.

— Не ми казвай, че си…

— Не казвай това — отвърна Медисън, като се опитваше да възвърне присъщата си сериозност. — Днес изстрадах толкова много от тази… Фърн…, че ми стига, да ми побелеят косите. Съжалявам, че тя се нарани, но ако ми беше позволила да я заведа на лекар, всичко това нямаше да бъде необходимо.

— Не мога да я превържа през долната й риза — настоя Роуз. Тя седна на леглото с гръб към Медисън и започна да прокарва ръцете си по ребрата на Фърн. Джеймз въздъхна с облекчение и спокойствието му се възвърна.

Излезе късметлия. Преди Роуз да беше свършила с прегледа, входната врата се отвори. Няколко секунди по-късно чу към стаята да се приближават тежки стъпки, последвани от бързия тропот на по-малки крачета.

— Какво става тук? — запита госпожа Абът, влизайки в стаята, последвана от Ед. Очите й ядосано оглеждаха ту Фърн, ту Медисън.

— Идвате точно навреме, за да помогнете на Роуз да се погрижи за госпожица Спраул. Тя преживя злополука и отказа да бъде заведена на лекар.

— Трябва да бъде съблечена — каза Роуз. — Може да има счупени ребра.

Видът на лежащата в безсъзнание Фърн напълно преобрази буреносното изражение на госпожа Абът.

— Горкичката! Дай да ти помогна — заяви тя, докато изблъскваше Медисън и Ед от стаята. — Ще отнеме само минутки.

За Джеймз бе голямо облекчение да се намери пред затворената врата. Той се обърна към Ед, който изглеждаше нещастен, че оплакванията му бяха забравени толкова бързо.

— Следващия път, когато дойда пред вратата ви, ще ме пуснеш да вляза — каза Медисън строго. — И не е необходимо да крещиш и да се оплакваш. Какъв мъж ще стане от теб, ако се разпищяваш за всяка дреболия? — Едва тогава той си спомни за второто дете, което не беше в стаята. Джеймз погледна към верандата. Хлапето все още си стоеше там.

— Виждаш ли — посочи го Медисън, — той не скача насам-натам и не крещи като каубой, който се опитва да обърне побесняло стадо.

— Той никога не крещи — отвърна Ед.

— Великолепно дете — каза Джеймз. — Един ден и той ще стане индустриален магнат като баща си.

— Баща му не е никакъв индустриален магнат — отговори Ед. — Баща му е господин Рандолф.

Медисън зяпна. Малкото момче с черни очи, черна коса и невъзмутимо поведение му беше племенник. Хлапето приличаше на Зак от снимката, която майка му беше направила преди войната.

Почувства се странно, като разбра, че това дете бе синът на Джордж. Брат му винаги бе изглеждал толкова сигурен в себе си, толкова спокоен, толкова съвършен и това дете приличаше изцяло на него. Медисън коленичи пред момчето.

— Здравей.

Джеймз не знаеше какво точно ще направи, като седна на пода, но хлапето го интересуваше. То изобщо не изглеждаше уплашено, но и не беше особено заинтересувано от непознатия.

— Ти не си баща ми — каза малкият най-накрая.

Сега Медисън разбра защо детето го бе огледало толкова внимателно. Никой от другите му чичовци не приличаше на Джордж, докато Джеймз можеше да мине почти за негов близнак.