Лей Грийнууд - Фърн

Фърн се опита да изобрази най-храбрата си усмивка.

— От време на време, но сега не е чак толкова зле. А и съм свикнала с болката. Ако си прекарала целия си живот на седлото, задължително се случва да се раниш. Вече не помня колко пъти трябваше да го преживея.

— Удобно ли ти е? Достатъчно ли са възглавниците? Усмихваш се, но в очите ти има много болка.

Фърн осъзна, че Роуз вероятно й е дала своите възглавници, а може би дори и тези на сина си, за да се почувства удобно. Не можеше да не харесва жена, която би направила това за непознат, особено пък за човек, който се смята за враг на семейството.

— Трябва да се радвам, че не беше по-зле — каза Фърн, като се опитваше да изглежда весела с надеждата, че изражението й не показва колко й е зле. — Трой би казал, че ми се пада и повече да не яздя като някое конте от изтока.

Фърн усети, че се изчервява от смущение. Не беше имала намерение да споменава Трой.

— Не че Медисън язди като конте. В крайна сметка аз паднах от коня си, а не той. Как се е научил да язди така? — попита тя с любопитство. — Бях сигурна, че ще пристигне в ранчото с каруца или двуколка, а той дойде на кон и яздеше, като че ли бе прекарал целия си живот върху седлото.

— Питай него — отвърна Роуз. — Сигурна съм, че би му било приятно да ти каже. Това би го накарало да забрави за малко грижите около брат си.

— Съмнявам се, че ще иска да говори с мен — каза Фърн, втренчена в скута си. — Дори и ако го помоля, което не смятам да направя.

Роуз я погледна въпросително.

— Двамата с него се сдърпахме още в началото — призна Фърн — и сега вече е късно да оправим нещата.

Тя се бе подготвила да се защитава от укорите на Роуз и едва сега осъзна, че всъщност се бе отпуснала. Беше още по-изненадана от това, че имаше нужда да обясни на някого, че за всичко е виновен Медисън. Поне до този момент Фърн бе убедена, че е така.

Роуз се усмихна. Усмивката й беше непринудена, топла и приятелска, караше Фърн да се отпусне и й обещаваше, че няма да осъждат постъпките й… дори и ако го заслужаваше.

— Мъжете от семейство Рандолф са познати с непоклатимите си мнения и с желанието си да ги изразяват, когато никой не ги пита — каза Роуз. — Просто трябва да отстояват своето. Покажеш ли им, че не могат да ти се налагат, те започват да се държат като джентълмени. Дори могат да бъдат и много внимателни, което със сигурност би разглезило една жена.

Фърн не можеше да си представи Медисън да я глези. Той по-скоро не би й обърнал внимание.

— Исках да му покажа какъв новобранец е.

— И те удариха с твоите камъни по твоята глава — каза Роуз. Изражението й беше непроницаемо, но Фърн видя насмешливи пламъчета да проблясват в очите й и само кимна.

— Не знам какво е правил Медисън, след като е заминал за Бостън — каза Роуз, — но той е израснал с коне и е работил в Тексас три години.

Трябваше да се досети. Глупаво би било да си мисли, че мъже като Джордж и Хен биха имали брат, който не умее да язди.

— Ако му дадеш възможност, ще се убедиш, че може да бъде и джентълмен.

Фърн почувства, че се стяга.

— Не и аз. Искам да видя как Хен увисва на въжето, а Медисън е решил да го отърве.

Тя не се изненада, когато видя, че приятелското изражение изчезна от лицето на Роуз. На негово място се изписа ужасна тъга, като че ли Хен беше неин син.

— Съжалявам за братовчед ти. Аз изгубих майка си и баща си, така че знам как се чувстваш. Но аз живях под един покрив с Хен в продължение на години и знам, че той не е убил Трой.

— Той е убивал и други мъже — отбеляза Фърн. — Всички, включително и шериф Хикок, казват, че той е най-опасният мъж в Абилийн.

— Знам. Още от дванадесетгодишна възраст Хен е трябвало да убива, за да може да оцелее. Но вътре в себе си той е също толкова нежен, колкото и Джордж.

— Не мисля, че някога бихме постигнали съгласие по въпроса.

— Аз също, но се надявам, че това няма да ни попречи да постигнем съгласие за други неща.

Роуз й правеше предложение за мир. За своя изненада Фърн се улови, че иска да го приеме. Не можеше да си обясни защо. Никога преди не бе правила подобно нещо. Може би защото Роуз бе първата жена, която не се беше опитала да я промени или да я накара да се срамува от себе си.

На Фърн й бе любопитно да разбере що за човек е Роуз. Тя бе единствената жена в един мъжки свят и не само бе оцеляла в него, но и изглеждаше щастлива. Всички я уважаваха. И което бе най-важно, тя можеше да бъде самата себе си.

Фърн също бе оцеляла, но не бе щастлива. На нея все още й се налагаше да се бори за малкото уважение, което получаваше. Но никой не я харесваше като личност, дори и собственият й баща.