Лей Грийнууд - Фърн

При отварянето на вратата госпожа Абът вдигна очи от плетката си.

— Къде отивате? — запита тя.

— Да видя госпожица Спраул.

— Не и в моя дом. Не позволявам на мъже да посещават дами в спалните им.

Медисън преглътна хапливата забележка, която му бе на езика, напомняйки си, че Джордж и Роуз бяха отседнали в тази къща.

— Ще оставя вратата отворена и обещавам да не се доближавам до леглото — каза той и отмина.

— Господин Рандолф! Господин Рандолф! — развика се госпожа Абът към Джордж. Роуз или брат му трябва да бяха намерили начин да успокоят страховете й, защото никой не последва Медисън вътре.

Той вдигна ръка, за да почука на вратата на Фърн и осъзна, че не знаеше какво да каже. Как можеше да се извини на човек, когото преднамерено бе ядосвал? Не му се струваше честно сам да поема цялата вина, но знаеше, че си беше виновен. Това го ядосваше, но той не изпитваше кой знае какво разкаяние, когато почука на вратата.

— Влезте.

Гласът й не звучеше зле. Може би щеше да успее да й се извини набързо и да си отиде, но изведнъж му се прииска да изпие чаша силно бренди.

Когато влезе в спалнята, Медисън рязко се спря: ако не беше сигурен, че се намира в нейната стая, би се заклел, че жената в леглото е някоя непозната. Онази Фърн, която Джеймз познаваше, носеше панталони, широка като чувал риза и шапка, а тази бе облечена в много красива розова нощница, върху която свободно се спускаше дългата й тъмноруса коса. Големите й синьо-сиви очи го гледаха едновременно с тревога и с обвинение. Тя като че ли се затвори в себе си при влизането му.

— Как се чувствате? — попита той. Беше тъп въпрос. Тя сигурно се чувстваше ужасно, но той не можеше да зададе въпроса, който се въртеше в ума му — как мъжкараната, която бе помогнал да съблекат, се бе превърнала в жената на леглото.

Фърн усети, че я залива вълна от неудобство: този мъж я беше съблякъл, беше опипвал тялото й. Ако и най-малкото й движение не й причиняваше нетърпима болка, тя щеше да се завие през глава.

— Вие ми свалихте дрехите, нали? — Не трябваше да го пита, не искаше да знае отговора, но не можеше да се спре.

— Какво ви кара да мислите… Защо бих… Какво значение има това?

— Какво значение има това ли? — повтори тя. — А на вас приятно ли ще ви е, ако някоя жена ви нокаутира, опипа цялото ви тяло и след това ви свали дрехите?

— Аз не съм ви нокаутирал — отвърна Медисън раздразнено.

Този мъж бе нарушил нейната интимност и Фърн усещаше същата уязвимост и безсилие, както през онази нощ преди много години, която толкова се бе мъчила да забрави.

— Но не съм докосвал долната риза…

Фърн се изчерви. Никой, дори и баща й, не знаеше за поръбените с дантели долни ризи, които си беше поръчала от Чикаго. Ужасяваше се, че след като се бе опитвала да изглежда толкова упорита, след като се бе хвалила, че може да върши всичко, което правят мъжете, след като бе изисквала да се отнасят с нея като с мъж, точно Медисън трябваше да узнае тайната й. Това я караше да се чувства като глупачка.

— Освен това вината е толкова ваша, колкото и моя — каза Джеймз. — Винаги ли правите такива каскади, когато се ядосате?

Ако можеше да си вдигне ръцете, Фърн би го ударила с най-голямо удоволствие. Всъщност той малко я плашеше — тя никога не можеше да се владее напълно, когато Медисън бе наблизо; не се държеше както обикновено и нищо не ставаше така, както тя искаше. Ако не установеше някакво разстояние помежду им, той може би щеше да се опита да я целуне отново. И което бе по-лошо, тя като че ли искаше точно това…

— Да, опитвам се да падна от коня си всеки път, когато остана насаме с някой новобранец — изръмжа тя. — Новобранците започват да изпадат в депресия, когато излязат извън града. Да ме носят по обратния път им създава работа и ги кара да се чувстват полезни.

— Преструвате се доста убедително — каза Медисън, като едва се сдържаше да не му кипне.

— Правя всичко възможно да доставя удоволствие на бостънски адвокатчета, които имат навика да се натрапват на беззащитни жени. Освен това, ако не бях избягала, можеше дотолкова да бъда завладяна от красотата ви, че да се компрометирам.

— За това са необходими двама — Джеймз беше твърде ядосан, за да си мери думите. — Вие не ме изкушавате чак толкова.

В момента, в който изрече това, Медисън съжали. Болката в очите на Фърн го накара да разбере, че е само безсърдечен грубиян. Тя, изглежда, притежаваше уникалния талант да го кара да забрави и най-важните изисквания на вежливостта, а след това — да се почувства виновен за това.