Лей Грийнууд - Фърн

— Точно така. Аз съм брат на татко ти. Момченцето подаде играчката си на Медисън.

— Искаш ли да си поиграеш?

— Не, задръж я — отвърна той и се усмихна при мисълта какво ли биха казали приятелите му, ако го видеха да седи на пода и да си играе с детска играчка. Джеймз започна да се изправя, но отново коленичи. — Как се казваш? — попита той.

— Уилиям Хенри Рандолф — обяви хлапакът с непогрешима яснота.

Шокиран, Медисън седна на пода. Джордж бе нарекъл сина си с имената на баща им.

Фърн наблюдаваше как госпожа Абът почиства стаята и с бързи движения оправя някоя гънка на завивките.

— Сигурна ли си, че си достатъчно силна, за да седнеш? — запита госпожа Абът. — Истинско чудо е, че нямаш нищо счупено.

— Добре съм — отвърна Фърн, напрягайки всички сили, за да не издаде чрез гласа си колко много я боли.

— Трябва да лежиш.

— По-добре съм, когато съм седнала. — Всяко вдишване й причиняваше остра болка, но ако лежеше имаше чувството, че се задушава. — Къде е госпожа Рандолф?

— Отиде да се погрижи за момченцето си. Аз ще ти донеса каквото ти е необходимо.

Фърн се чувстваше неудобно пред госпожа Абът. Жените в Абилийн никога не бяха одобрявали поведението й. Дори и сега тя виждаше критичното изражение в очите й, което сякаш казваше, че ако Фърн не е била навън насаме с някакъв мъж, което никоя порядъчна жена не би направила, подобно нещо не би се случило. Неодобрението на госпожа Абът стана още по-очевидно, когато тя забеляза внимателно сгънатите панталони и риза върху шкафа.

— Исках да й благодаря, че се погрижи за мен.

Роуз не бе осъдила Фърн. Между тях трябваше да има някакво напрежение, като се имаше предвид, че Фърн бе решена да види девера на Роуз обесен, но това не беше на лична основа. Фърн можеше да се оправя с хората, които й противоречат. Тя бе правила това през целия си живот. Но чувството, че е отхвърлена, не намаляваше. След всичките тези години тя трябваше да го е превъзмогнала и да не му обръща внимание, но всеки път, когато го усетеше, й се струваше, че е като първия път.

— Ще й кажа, че искаш да я видиш — каза госпожа Абът, оправяйки покривката върху шкафа, преди да излезе от стаята. — Но може би ще мине малко време, преди тя да дойде. Сега е при семейството си. Тя е чудесна майка за онова малко момче, но това е нищо в сравнение с предаността й към господин Рандолф.

Веднага щом вратата зад госпожа Абът се затвори, Фърн се отпусна върху камарата от възглавници и се остави Гюл ката й да я завладее. Когато Роуз влезеше в стаята, тя щеше да се престори, че е добре, но сега й бе по-лесно да се предаде и да си признае, че адски я болеше.

„Мамка му! Късмет извади, че не си счупи врата!“

Глупаво беше да бяга от Медисън. Той не бе казал нищо, което да не е чувала и друг път. Всъщност не, той бе казал нещо различно.

„Защо толкова се страхувате да си признаете, че сте жена?“

Тя обикновено нямаше проблеми при отричането на подобни обвинения: от нея се очакваше да върши мъжката работа, следователно можеше и да се облича като мъж. Това бе причината, която излагаше пред всички, но истинската причина бе скрита дълбоко в сърцето й. Въпреки това на Медисън му бяха необходими само няколко часа, за да разбере, че крие нещо.

А дали наистина бе разбрал? Може би беше произнесъл тези думи случайно. Тя щеше да се преструва, че той не е казал нищо, и може би той също нямаше да говори повече за това.

Но той я бе прегърнал и я бе целунал.

Медисън може би би могъл да се престори, че това не се бе случило, но тя не можеше. Дори и сега, въпреки болката от спуканите ребра и натъртванията, тя усети натиска на тялото му, гърдите си върху неговите, устните му, покриващи нейните. Самата мисъл за това караше паниката да я обзема със страшна сила.

Но тя си спомняше, че бе почувствала нещо преди паниката — бе станало само за миг между шока от прегръдката му и облялата я вълна от страх, но тя си го спомняше много ясно: беше възбуда и удоволствие, успокояващи и познати, сякаш бе намерила нещо, което е смятала за безвъзвратно загубено.

Но радостта от това откритие бе изчезнала твърде бързо и завинаги. Медисън никога вече нямаше да я целуне. Тя бе сигурна, че иска точно това.

На вратата се почука леко и Роуз влезе в стаята. Фърн се възхищаваше на грациозността, с която се движеше Роуз въпреки издутия си корем и на това, че изглеждаше толкова щастлива, доволна и здрава.

— Госпожа Абът ми каза, че си искала да ме видиш. Повече ли те боли сега?