Лей Грийнууд - Фърн

„Ако искаш да ти стане навик да паникьосваш хората, трябва да си подготвен за последствията.“

Но той не бе направил това нарочно. Бе прекалено загрижен за Хен и твърде много се бе надявал да намери друго обяснение за случилото се в нощта на убийството на Трой, без да помисли как Фърн би приела думите му.

Но сега, когато тя бе облегната върху него и дишането й бе спокойно, а пулсът — равномерен, се запита какво би могло да накара жена с такава силна воля да прикрива женствеността си под мъжки дрехи. Чудеше се дали Фърн се облича така, защото се срамува от себе си или защото не искаше да привлича интереса на мъжете. И двете обяснения нямаха смисъл.

Той всъщност никога не би останал в града по-дълго, отколкото му се налага.

Медисън никога преди не бе държал жена по този начин. Телата им се допираха плътно и единствено дрехите ги разделяха. Той дори си мислеше, че тази тънка преграда не значеше нищо и че топлината им би я унищожила всеки момент.

Ръката му бе обвита около кръста на Фърн, за да я задържи на седлото по време на ездата. Всеки път, когато тялото й се отпускаше напред, гърдите й докосваха ръката му. Въпреки опитите си да мисли за раните на Фърн, цялото му съзнание бе концентрирано върху допира на гръдта й.

По тялото му преминаваха вълни на похот.

Той не можеше да забрави формата на прасците й и нежната извивка на бедрата. Медисън никога не беше се чувствал толкова интимно запознат с женско тяло, което не можеше да види или докосне и това подлагаше самообладанието му на жестоко изпитание. Той постоянно си представяше как би изглеждала тя без дрехите си. Само мисълта за това го възбуждаше до болка.

Преди един час Джеймз бе мислил за тази жена с весело любопитство, като за човек, с който можеше да разнообрази няколко часа. Сега тя го караше да се пече на огъня на собственото му желание.

Отвращаваше се от природата си, която толкова лесно получаваше надмощие над съзнанието му. Ужасяваше се, че от време на време си мислеше, че би било по-добре, ако изобщо не можеше да се владее. Знаеше за много прояви на животинското у мъжете и че то често ги караше да вършат неща, които имаха гибелни последствия за живота и кариерата им. Единствено строгите му принципи не му бяха позволили да направи нещо подобно.

Медисън изпита огромно облекчение, когато стигна във фермата на Спраул.

— Здравейте! — извика той. — Има ли някой вкъщи?

Никой не му отговори. Той се приближи до къщата и надникна през прозореца. Вътре нямаше никой. Джеймз се приближи до плевнята и я обиколи, без да спира да вика, но никой не се обади.

Баща й го нямаше.

Медисън не можеше просто да я захвърли на леглото и да си замине. Дори ако баща й се върнеше скоро, не се знаеше дали тя ще го остави да се погрижи за нея. Трябваше да я заведе в Абилийн.

Когато подкара Бустър към града, той отново усети топлината в крайниците си. Изруга. Не знаеше какво точно в тази жена му въздействаше толкова силно, но смяташе, че трябва да стои възможно най-далеч от нея. И колкото по-скоро станеше това, толкова по-добре би било.

Медисън бе стигнал до покрайнините на Абилийн, когато Фърн изпъшка и дойде в съзнание. Тя се извъртя, за да го погледне, и той прочете болка в очите й.

— Не мърдайте — каза той, когато тя се опита да се измъкне от ръцете му. — Наранена сте.

— Какво се случи? — запита Фърн, без да престава да се опитва да се освободи от прегръдката му.

— Паднахте от коня си.

Тя прекрати съпротивата си и го зяпна невярващо.

— Аз никога не падам от коня си — заяви Фърн, мръщейки се от болка. — Трябва да сте ми направили нещо.

Медисън бе обхванат от гняв, но успя да се овладее, преди да бе изрекъл още някоя необмислена дума. Гневът му се дължеше на вината, която можеше да бъде изкупена само ако поемеше отговорността за постъпките си.

— Казах нещо, което не трябваше да казвам. То ви ядоса толкова много, че не гледахте накъде отивате. Конят ви се препъна и ви изхвърли. Не бих се изненадал, ако имате тежко мозъчно сътресение и счупени ребра.

— Откъде знаете? — запита тя с разширени от тревога очи.

— Проверих.

— Вие сте ме опипвали? — възмути се Фърн. В гласа й се смесваха гняв и страх.

Медисън знаеше защо реакцията й го раздразни толкова. Естествено, не би трябвало да очаква да й се хареса, че е била опипана от непознат, но въпреки това въпросът й го вбеси, защото го накара да се почувства виновен, той смяташе, че след цялото си старание да възпре плътското си желание заслужаваше поне малко признание. Ако Фърн можеше да предположи какво му се бе искало да направи, тя вероятно нямаше да има търпение да го види на бесилката и би го застреляла лично.