Лей Грийнууд - Фърн

— Не, има толкова начини да умреш, мисля, че… раждането не е най-добрият.

Фърн не мислеше така.

— Ти ще… трябва да му държиш… главата — изпъшка Роуз. — Кажи ми когато… я видиш. — Думите й едва се разбираха.

Сега, когато раждането започна, Фърн се чувстваше по-уверена. Беше помагала много пъти във фермата, но беше странно да акушира дете.

— Виждам главата! — възкликна Фърн с растящо вълнение. — Плешиво е!

Смехът на Роуз премина в стенание и тя само успя да каже:

— Дръж му главата! — Нов спазъм не я остави да довърши. — Бъди готова… да го хванеш… веднага, след като… се покажат раменете.

Фърн изтръпна от ужас: главичката пак се скри, но последва друга контракция, друг напън и тя се показа отново. Фърн не помръдваше, нито плачеше. Изглеждаше й невероятно, че държи в ръцете си нов живот. Това беше част от семейството на Медисън, от нейното ново семейство… Тази мисъл толкова я шокира, че когато раменете се показаха, едва не изпусна бебето, което се плъзна в ръцете й.

— Момиче е! — Фърн гледаше с благоговение малкото създание, ококорило срещу нея големите си сини очи. — Но е много слабичко.

— Надявам се да съм наблизо, когато… ти раждаш… първото си дете — каза Роуз, когато успя да си поеме дъх.

— Медисън каза, че няма да имаме деца, ако не искам.

Но как й се искаше да бъде част от този омагьосан кръг на живота. Само жената можеше да даде живот. Само жената можеше да сътвори в себе си човешко същество. Как можеше да се отказва от този дар божи?

— Искам да имам още много други деца — Роуз обърна умореното си тяло, за да види бебето. — Подай ми го.

Фърн го сложи на корема, сряза пъпната връв и я завърза; след това избърса бебето: то беше червено, сбръчкано и имаше рус мъх на главата. Все още не беше издало нито звук, но когато Роуз го подръпна за крачето, то започна да плаче.

— Поне знам, че дробовете й са чисти — усмихна се гордо. — Ти си чудесно бебе, нали, бонбонче? Татко ще бъде много горд, когато те види.

— Надявам се, че ще се смили над нас. — Фърн познаваше Джордж Рандолф достатъчно добре и знаеше, че няма да е очарован, когато разбере за случилото се. — Как ще я кръстиш?

— Не знам. Не съм решила дали да я кръстя на сестра му — тя е починала като дете — или на майка му. Ще оставя на него да избере. — Тя погледна все още дебелото си тяло. Напълняла съм прекалено много и може да си остана кръгла като ябълка.

— Нека да ти помогна да се преоблечеш. Нали не искаш Джордж да те види така.

— Не си много любезна днес. Знам, че не съм в най-добрата си форма, но аз… ох… ох!

Фърн беше тръгнала за вода, но като чу виковете, веднага се върна.

— Какво има? — попита, предчувствайки, че става нещо нередно.

— Мисля, че… ще имам… близнаци — само успя да прошепне.

Второто раждане беше също толкова мъчително, макар и по-кратко. Няколко минути по-късно Фърн извади едно русо момиченце на белия свят.

— О, боже! Джордж няма да повярва на очите си! — Роуз сияеше въпреки изтощението.

— Как ще ги разпознаваш?

— Не знаеш ли?

— Не. Изглеждат съвсем еднакви.

— Не и за мен и Джордж. Завържи едно конче около глезена на първото и след една седмица ще можеш да ги различаваш и ти.

Фърн се съмняваше, но не искаше да спори с Роуз. Докато щастливата майка люлееше двете бебета, тя започна да чисти. Роуз беше права: беше изцапала всичко.

— След един час беше изчистила къщата, помогна на Роуз да се изкъпе и й даде една от своите нощници.

— Ще изпратя Рийд за лекар.

— За какво? — попита Роуз, без да откъсне очи от бебетата. — Ние се справихме отлично.

— Защото искам да доживея до сватбата си с Медисън. Може би Джордж ще се смили над мен, ако лекарят каже, че всичко е наред. Съмнявам се, че на мен ще ми повярва.

— Но нали аз съм тази, която дойде тук!

— Мислиш ли, че ще те упрекне за нещо. Не съм виждала досега по-влюбен мъж от Джордж.

— А Медисън?

— Какво Медисън?

Нима я обичаше по-малко, отколкото Джордж обичаше съпругата си. Нима тя го боготвореше по-малко, отколкото Роуз Джордж. Никога повече нямаше да завижда на Роуз за щастието й. Беше се случило и с нея; един ден хората щяха да гледат на нея и Медисън, както сега тя гледаше на Роуз и Джордж. Фърн се усмихна щастливо.

— Мисля, че Медисън ме обича много, но не се колебае да ми каже, когато греша.

— Това намалява ли вярата ти в любовта му?

— Не.

— Тогава не се тревожи. Тези Рандолфови са упорити като магарета, но веднъж вразумят ли се, нямат грешка.