Лей Грийнууд - Дейзи

Неволно се дръпна назад. Не би посмяла да му противоречи.

— Какво искаш да докажеш, като бягаш всеки път, щом ти обърна гръб?

Той я сграбчи за раменете. Въпреки многото дебели дрехи, тя усети как пръстите му се забиват дълбоко в плътта й. Почувства се безпомощна в ръцете му.

— Просто исках да подишам малко чист въздух.

— Така ли? Не можа да намериш въздух по-близо до хижата, който да е подходящ за теб.

Въпреки гнева му, Дейзи се изсмя:

— Не, все още чувам оплакванията на Зак. Какво направи с него?

Тайлър я разтърси:

— Заслужава ли си да те убият заради това, че бягаш от Зак? Тия мъже са все още тук някъде.

— Нямах намерение да идвам толкова далеч, но видях пътеката, която сте направили. И слънцето беше толкова приятно… — Второ разтърсване изтри усмивката от лицето й.

— Беше толкова хубаво и ти си помисли, че нямаш нищо против да те застрелят.

— Признавам, че забравих за убийците. Ти каза, че не могат да ни търсят при всичкия тоя сняг.

— Не им и трябва да те следят. Ако продължиш по тоя хребет, скоро ще те забележат. Човек с далекоглед би могъл да те види от пет мили.

Дейзи се огледа наоколо, но видя само гъсто поникнали ели, борове и трепетлики.

— Какво да направя, за да те убедя да престанеш да бягаш? — Тайлър не изглеждаше толкова ядосан сега, а просто обезкуражен. — Ако мислех, че ще си в безопасност, щях да взема Зак и да се преместим в друга хижа.

— Не бягах. И не смей да ме напускаш. Ще се изплаша до смърт.

— Сигурна ли си? Не ме лъжеш, за да приспиш вниманието ми?

На Дейзи й беше неприятно, че Тайлър може да си помисли, че тя отчаяно се опитва да избяга от него. Но не можеше да измисли нищо, което да каже, за да го убеди, че не е така. Само едно съвсем различно поведение можеше да направи това и най-добрият момент да започне беше сега.

— Не се страхувам от теб и не ти се сърдя. Просто исках да изляза от хижата за няколко минути. Мислех си, че Зак ме следва. Какво стана с него?

— Пратих го с Уили.

— Ти защо се върна?

— Имах чувството, че няма да стоиш на едно място. — Сега той не изглеждаше разстроен, а просто примирен.

— Намери ли елен?

— Не, но Уили все още търси.

— Аз намерих. Ето, тук.

Тайлър огледа мястото, където сочеше тя. Откри животното, после си проправи път през клоните, докато успя да го стигне.

— Ще го убиеш ли? — попита тя.

— Не.

— Каза, че почти сме привършили храната.

— Не убивам безпомощни животни. Нека видим какво му има.

Дейзи не разбираше Тайлър и не мислеше, че някога ще го разбере, но сега се чувстваше твърде спокойна, за да се тревожи за това. Тя се дивеше как нежно държеше той сърнето. Животното остана спокойно, сякаш знаеше, че той няма да му навреди.

— Има дълбока рана, където го е ударил клонът, но не мисля, че има счупено — каза той. — Няма да мога да преценя, докато не отместя този клон.

Дейзи не можа да помръдне клона. Тайлър го вдигна без особено усилие. Дейзи не можа да разбере тръпката, която изпита. Досега не бе срещала мъж, който да е достатъчно голям и смел за нея. Тайлър бе предостатъчно едър. Никога не се бе чувствала твърде висока или лишена от женственост, когато беше с него.

Тя живо си представи как ръцете му я обгръщат, а кракът му се притиска в нейния; почти усети тръпките, които я пронизват, когато ръцете му докосват лекичко гърдите й. Въпреки студа цялото й тяло се обля във влажна горещина. Защо не можеше той да е мъжът за нея?

Дейзи си каза, че е безполезно да разсъждава за това, което не може да бъде променено. Щеше да направи по-добре, ако си мисли за сърнето. Животното се напрягаше да стане, но отново падна.

— Горкото, не може да стане.

— Просто е уморено. След малко почивка ще се оправи. — Тайлър се наведе и взе противящото се сърне в ръце.

— Какво ще правиш?

— Надявам се, че няма да има нищо против да подели бараката с мулетата.

Сърнето направи последен опит да избяга, после се предаде на съдбата си.

— Достатъчно здрава ли е бараката, за да го предпази от пумата?

— Досега е предпазвала мулетата.

Дейзи не можеше да понесе мисълта, че пумата ще докопа сърничката. Не знаеше защо това така я притеснява. Може би заради безпомощността на сърничката, или защото и тя се чувстваше така.

— Ще трябва да й дадем да яде нещо.

— В бараката има сено и овес.

— Почакай да го види Зак.

Тайлър се изсмя:

— Най-вероятно ще иска да го изяде.

— Но той не обича еленско месо. Чух, като го каза.

— Предпочита го пред нищо.