Лей Грийнууд - Дейзи

Той все още чувстваше леко напрежение от това, че бе яздил с нея. Можеше да си спомни всяка извивка на тялото й; все още можеше да почувства нейната мекота и топлината на тялото й. Това беше всичко, което можеше да си спомни от минутите, когато я спасяваше в снежната буря. На моменти даже не си даваше сметка, че вали сняг.

— Грижа се за теб, защото имаш нужда от помощ, а аз бях онзи, който те намери.

Обърна се настрани не много доволна от отговора му. Не повече от него самия. Тези думи нямаха нищо общо с хаоса от чувства, които бушуваха в него. Бе събудила нещо в него, което беше погребал преди повече от двадесет години. То разстройваше равновесието му по начин, който не можеше да си обясни. През целия си живот бе отхвърлял чувствата. Сега, когато чувстваше нещо, не знаеше какво да прави.

Гледаше я как се скрива зад завесата. Преди си мислеше, че тя е хубавка. Сега дори и превръзката не можеше да загрози красотата й. Чувстваше се като неотстъпчив особняк, като безпомощен мерзавец, който е вперил поглед в тези очи и е готов да обещае всичко, само да може да ги вижда всеки ден. Не мислеше, че Дейзи ще се съгласи, но не можеше да бъде сигурен.

Ще трябва да се увери, че е в добри ръце, когато я заведе до Албакерк. Няма да е след дълго. А после ще може пак да се заеме с проучването. Седемнадесети юни тегнеше над главата му.

Тоби вдигна палтото си и обърна гърба му към огъня.

— Викам да забравим за тях, докато не се стопи всичкият тоя сняг — рече той. Тримата бяха се приютили в колибата на някакъв златотърсач, който не желаеше или не можеше да им даде информацията, която искаха, и беше вързан в обора.

— Поне трябва да почакаме тук, докато спре да вали — рече Ед. Той вдигна ръце към огъня, който тъкмо започваше да стопля измръзналите му крайници.

— Не можем да си позволим да чакаме — каза Франк, като крачеше из разхвърляната колиба. — Ами ако решат да слязат до Албакерк?

— Е, та какво? — противопостави с Тоби.

— Ще уведомят шерифа.

— Е, и? Никой няма да дойде тук в такова време.

— Тя може да ме опише. Когато слезем долу, шерифът вече ще е нащрек.

Тоби се изкачи на одъра на златотърсача и придърпа завивките до брадичката.

— Ако трябва да се тревожиш за нещо, това е какво ще ядем. От три дни не съм виждал дивеч.

— Тук има някакви неща — каза Ед, докато тършуваше из рафтовете.

— Няма да стигнат за дълго.

— Нямам време да мисля за стомаха ти.

— По-добре помисли — рече Тоби, удобно настанен в леглото. — Идеята да дойдем беше твоя. Ако зависеше от мен, щях да съм си на топличко в Берналило. Няколко пъти вече си мислех, че някой ще намери оглозганите ни кости през пролетта.

— Не се тревожи — каза Ед, като видя, че Франк беше недоволен. — Ако ние не можем да се измъкнем от тези планини, и тя не може. Ще я спипаме.

Но по отношение на това Франк имаше лошо предчувствие. Беше пропуснал два пъти, когато беше лесно. Сега бяха притиснати от убийствена снежна буря на десет хиляди фута височина. Както винаги, нещата продължаваха да вървят на зле. А неговите проклети вуйчо и братовчед не му помагаха. Бедата беше, че нямаха амбиция. Не виждаха нищо лошо в това да са кравари.

Но Франк имаше големи планове за себе си. Тази задача беше първата му стъпка нагоре. Той нямаше намерение да изпусне шанса си.

Следващия ден беше светъл и слънчев. Но хижата беше затрупана от още един фут сняг.

— Ако се задържи така през целия ден, ще се разтопят няколко инча — обяви Тайлър, прибирайки се в хижата, след като се беше погрижил за мулетата.

Зак разбъркваше тесте карти:

— Да, но може пак да завали.

— Не, поне в близките два дни.

— Тогава ще мога ли да си отида вкъщи? — попита Дейзи.

— Когато снегът се разтопи, всеки поток от тук до Рио Гранде ще се превърне в кипящ водопад. Ще трябва да минат още ден-два, преди да можем да тръгнем.

Дейзи усещаше тежестта на принудителното стоене на едно място. Беше завладяна и от чувство за вина. Всичко това беше заради Тайлър, но тя нямаше да си признае, че чувствата й към него са толкова силни, че бяха станали причина да извърши лудост. Не искаше да допусне пред себе си, че е избягала, за да си спести неодобрението му. Нито щеше да си признае, че вече нямаше нищо против да е тук. Това повдигаше твърде много въпроси, на които не можеше да си отговори.

Копнееше да види Адора, да я попита дали тя някога се е чувствала така. Но след като бе живяла такъв сигурен и спокоен живот, Адора едва ли щеше да разбере противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите на Дейзи. Тя знаеше, че братът на Адора не би ги разбрал. Гай Кокрейн винаги се бе възхищавал на Дейзи за спокойния, разумен поглед към живота. Никога не би разбрал чувствата, които я бяха накарали да избяга в снежна буря.