Лей Грийнууд - Дейзи

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, като излизаш навън, след като ти казах да си стоиш в хижата? — раздразнено каза той, докато слизаше от мулето, а гневът му преливаше подобно клокочещ крем, който извира от тенджерата.

— Исках да си отида вкъщи — отговори тя.

— Казах ти, че ще те заведа веднага след като снегът се стопи. — Той я хвана за раменете и я извъртя. — Това прилича ли ти на разтопен сняг? — попита, като я накара да погледне снежния пейзаж.

Дейзи се изскубна от хватката му.

— Ти си проби път — каза тя, после се обърна и го погледна. — Мислех си, че и аз ще мога.

— Как? Да виждаш криле на това муле?

Дейзи не отговори.

— Можеше да свършиш като вечеря на онази котка. Защо не остави мулето и не се покачи на някое дърво? Пумите предпочитат месо от муле.

— Не знаех.

— Предполагам, не знаеше и че можеше да се загубиш или да паднеш в снега и да останеш там.

Беше го изплашила почти до смърт. Дори и сега, когато знаеше, че тя е в безопасност, сърцето му продължаваше да бие твърде бързо и силно. Той не можеше да опише с думи ужаса, който почувства, когато видя Дейзи да се отбранява от пумата с боров клон. Не смееше дори да помисли какво можеше да се случи, ако беше пристигнал няколко минути по-късно. Щеше да носи вина, от която нямаше да може да се отърси до края на живота си. Тя нямаше право да му причинява подобно нещо.

— Не си рискувах главата да те измъкна от онзи пожар, за да умреш в снега. Нито пък ми харесва, че ти отстъпвам леглото си и половината си хижа само за да избягаш веднага щом ти обърна гръб.

— Съжалявам — запъна се Дейзи. — Исках просто да се прибера вкъщи.

Снегът валеше още по-силно отпреди.

— Нямах предвид…

— Може и да не ти пука за твоя собствен живот, но трябваше да си помислиш за мулето. То не ти е направило нищо. Не заслужава да умре.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам! — изкрещя му Дейзи с юмруци, притиснати към слепоочията.

— Ако толкова много съжаляваш, тогава защо го направи?

— За да се махна от теб! — изстреля Дейзи.

Мулето, уплашено от тона й, почти се изправи на задните си крака, а юздата в ръката й я дръпна напред.

Тайлър не би бил по-учуден, ако беше направила снежна топка и го беше ударила в лицето.

— За да се махнеш от мен! — невярващо повтори той.

— Оценявам, че се грижиш за мен, но не мога да понасям да ме командваш през цялото време — рече Дейзи и успя да се обърне едва след като убеди мулето, че не се сърди на него.

— Аз те… какво? — Тайлър реши, че сигурно е получила мозъчно сътресение при раняването.

— Постоянно ми казваш какво да правя.

— Никога не ти казвам какво да правиш. Аз…

— О, точно обратното — противопостави се Дейзи. — По цял ден го правиш. Чувствам се като затворничка. Ти ми казваш кога да си лягам, кога да ставам, колко време да стоя, какво и колко да ям, колко бързо да го ям. Ти ме пазиш така, че чак ми иде да пищя.

— Само правех това, което мислех, че е най-добре.

— После реши, че ще ме заведеш при брат си, а не при семейството на Адора — каза тя все едно не забелязала, че я е прекъснал. — И той вероятно ще ме хареса толкова, колкото и Зак. После Джордж ще ме обвини за това, че Зак не се е върнал на училище.

С предизвикателно вдигната глава Дейзи тръгна назад по следата, а мулето я следваше. Тайлър също трябваше да ги последва, ако искаше да разговаря с нея.

— Джордж никога не би направил така. Той е разумен човек.

— Не в това е работата — изрече Дейзи през рамо. — Не съм дете и вече не съм болна. — Тя дръпна превръзката, но не успя да я махне.

— Досега не съзнавах… — започна Тайлър.

— Никога не слушаш. Обикаляш наоколо и правиш каквото си поискаш, освен това си толкова едър, че никой не може да те спре.

Тайлър беше бесен от това как тя вижда нещата, които той правеше. Знаеше, че жените са слепи, но не очакваше, че Дейзи е толкова вироглава неблагодарница.

— Мога сама да си решавам — осведоми го Дейзи.

— Предполагам, че си свикнала да те раняват в главата, да те затрупват снежни бури, да бъдеш преследвана от убийци — каза Тайлър със саркастични нотки в гласа.

— Не, но…

— Предполагам, не те притеснява това, че убийците все още те търсят или че вероятно имат намерение да убият също Зак и мен.

Дейзи се обърна назад, а лицето й бе пребледняло:

— Какво искаш да кажеш?

По дяволите! Нямаше намерение да споменава за следите, но тя така го беше ядосала, че не можеше да разсъждава.

— Намерих следите им на няколко мили надолу в планината — каза той, като се опитваше това да прозвучи така, сякаш не му отдава голямо значение. — Те се отдалечават от нас, но все още те търсят. Ако беше слязла надолу, можеше да се натресеш право на тях.