Лей Грийнууд - Дейзи

На следващата сутрин Дейзи вече бе решила да избяга.

Тя бе лежала будна през по-голямата част от нощта, като преценяваше прегрешенията на Тайлър. Отказът му да й помогне да открие убиеца на баща й беше последната капка.

Беше й омръзнало други да й казват какво да прави. Беше й омръзнало да пренебрегват мнението й. Отнасяше се с нея като със затворничка. Най-много се възмущаваше от решението му да я заведе при друг член на неговото семейство, а не при Кокрейнови. Бащата на Адора би помогнал. Той беше приятел на баща й. Не би се спрял, докато убийците не си получат заслуженото.

За кратко си помисли дали да не помоли Зак да й помогне, но се съмняваше, че той би направил нещо, с което да издаде убежището си.

— Отивам на лов — обяви Тайлър след закуска.

— Виж дали можеш да намериш друго, освен сърна.

— Ще бъда щастлив да намеря какъвто и да е дивеч — отговори Тайлър.

— В коя посока ще тръгнеш? — попита Дейзи.

— Защо искаш да знаеш?

Тя виждаше подозрението в погледа му.

— Просто съм любопитна. Каза, че не можеш да отидеш никъде заради снега.

— Не мога да отида в Албакерк. Проходът е затрупан.

— Щом можеш да отидеш на лов, значи трябва да има и други пътеки.

— Винаги има пътеки по хребетите или в защитените от скалите места. Но трябва да вървиш натам, накъдето те водят. А това рядко е посоката, в която искаш да отидеш.

— Няма ли да има по-малко сняг в по-ниските части на планината?

— Да.

— Тъй че ако успееш да слезеш достатъчно надолу, ще можеш да отидеш навсякъде, където пожелаеш.

Тя можеше да разбере, че не го е заблудила. Очите му проникваха в нея така, че тя не знаеше къде да се дене от смущение.

— Във всеки случай, съмнявам се, че можеш да слезеш от планината. Аз самият не съм сигурен дали ще мога да измина и неколкостотин ярда, въпреки че използвам снегоходки.

— Само се чудех — каза тя.

— Все още не ми вярваш, когато ти казвам, че е твърде опасно. Мислиш си, че ако продължаваш да питаш, ще се предам и ще те върна веднага.

Той не знаеше защо пита тя. Дейзи едва се сдържа да не въздъхне облекчено.

— Просто искам да си ида вкъщи — каза, като се опитваше да звучи трогателно. Очевидно успя. Зак подскочи като лалугер, който бяга от дупката си, нападнат от змия:

— Аз мога да търся зайци — каза той, като сграбчи обувките си. — Не е много, но поне ще е различно.

— Не се отдалечавай много от хижата — предупреди го Тайлър. — Не си все още напълно здрав.

— Само съм малко скован в движенията си.

Тайлър погледна към Дейзи:

— Надявам се, че нямаш нищо против да те оставим сама за малко.

— Не.

— Не излизай навън.

— Че защо да излизам?

Тайлър погледна строго Дейзи:

— Опитай се да поспиш.

— Добре, ще се погрижа за себе си — обеща Дейзи.

— На печката има достатъчно задушено. Само да го претоплиш.

— Тя ще се оправи — каза Зак нетърпеливо, като сграбчи палтото си. — Колко ли бели може сама да си докара?

— Нямам навика да стоварвам на главата си бели — каза Дейзи.

— Може би не — каза Зак. — Но досега със сигурност си вдигнала достатъчно шум.

Тайлър подаде на Зак пушка и го избута навън от вратата:

— Заключи вратата и не пускай никого вътре — каза той на Дейзи.

— Няма. — Тя се съмняваше, че и месец да стои, пак няма да види друг човек.

В момента, в който братята се изгубиха от погледа й, Дейзи започна да събира храна, достатъчна за два дни. Стопли задушеното и яде толкова, колкото можа. Така щеше да приготвя едно ядене по-малко.

Избра си едно палто с качулка. Поразтършува се и откри чифт ръкавици, които не се изхлузваха напълно от ръцете й. Облече панталоните, които Тайлър й беше дал. Обу най-малкия чифт ботуши, който успя да намери.

Вън оседла едно от мулетата. След това върза всичко за седлото и тръгна надолу в планината.

Почувства вина, че взема храната и дрехите на Тайлър. Чувстваше се виновна също така, че бяга в минутата, когато той за пръв път й обръща гръб. Така изглеждаше, че не оценява всичко, което той е направил за нея. Не беше така, но тя никога нямаше да му даде да разбере защо трябваше да се махне.

Най-учудващото беше, че си тръгваше с известно нежелание. Усещаше смътно, че оставя нещо важно зад себе си. Но това не можеше да е вярно. Тайлър се беше опитал да бъде мил и грижовен, но без успех. Тя се съмняваше, че той някога ще се научи да бъде такъв. Особено това — последното нещо, от което тя имаше нужда, беше да се забърква с мъж, обзет от златната треска. В неговия живот нямаше да има място за нищо друго. Златото щеше да му бъде и жена, и любовница.