Лей Грийнууд - Дейзи

— Днес следобед плачеше за баща си — каза й той. — Сега плачеш за себе си. Защо?

— Грешиш.

— Не, не греша. — Досега той беше плакал за себе си само веднъж, но си спомняше какво беше. Облегна се назад така, че да може да погледне Дейзи в очите. Не харесваше баща си, нали?

— Разбира се, че го харесвах.

Той я придърпа отново към себе си:

— Аз мразех баща си.

— Защо? — Тя лекичко го отблъсна, за да може да види очите му.

— Защото беше жесток, лош човек. А сега ми кажи защо ти не харесваше баща си.

На Дейзи й се стори, че животът, изпълнен с преструвки, се сгромолясва. За пръв път тя беше способна да погледне на чувствата, които изпитваше към баща си, честно и прямо. Изобщо не го беше харесвала. Беше голямо облекчение накрая да се почувства свободна да го признае. Измъчваше я тъга, но не вина. Той бе заслужил неодобрението й.

Дейзи се сгуши в прегръдката му.

— Татко беше чудесен, когато бях малка, но като пораснах, той се промени. От неговата безценна дъщеричка аз се превърнах в недодялана повлекана, която не може да си намери съпруг. Трябваше да правя това, което ми заповяда, никога да не споря и да не противореча. Не разбирах. Колкото повече се опитвах да се доближа до него, толкова по-силно ме отблъскваше той. Когато мама почина, стана по-зле. Ако изразях мнение, противно на неговото, ми казваше, че съм глупава. Ако спорех с него, ми крещеше; оплакваше се колко съм неблагодарна, заплашваше, че ще ме пребие. Мисля, че затова ми даваше толкова много книги да чета — не му пукаше дали ще науча нещо, стига да го оставя на мира. След известно време престанах въобще да му говоря. Не можех да дочакам той да замине към своите мини. Единствено тогава се чувствах свободна.

Но не бях свободна. Бях захвърлена в онова ранчо на двадесет мили от света. Ходех в града само когато той получаваше пари от вложенията си. Тогава отсядахме в някой хотел, докато парите свършеха. Така се запознах с Адора и разбрах, че не всички се отнасяха с дъщерите си като него. Започнах да спестявам пари за бягство.

— Къде възнамеряваше да отидеш?

— Не зная. Сега няма значение. Сигурна съм, че парите ми са изгорели в пожара.

— Не бих си мислил повече за човек като баща ти. Той не го заслужава.

— Но не мога просто така да забравя, че беше убит.

— Какво искаш да направиш?

— Да открия кой го е убил. Но не зная откъде да започна. Цялата тази история изглежда безсмислена.

— Убийците може да са били скитници. Някои хора просто са си подли.

Но Тайлър знаеше, че онези мъже не бяха попаднали там случайно. Отишли са, за да убият. Имали са достатъчна причина да последват Дейзи, за да приключат с тази работа.

— Опитай се да не мислиш за това сега. Когато се почувстваш по-добре…

— Не мога да не мисля.

— Това няма да върне баща ти.

— Зная, но не мога да забравя. Какво щеше да ти е, ако беше твоят баща?

— Какво ли наистина? Той нямаше да може да си тръгне, без да открие кой го е направил. Нито пък братята му. Въпреки че мразеха баща си, те биха чувствали непреодолимо желание да открият убийците и да си отмъстят. Не бяха хора, които прощават.

— Щях да се чувствам точно както и ти. Дори по-зле.

— Тогава ще ми помогнеш ли да открия кой го е направил?

Тайлър застана нащрек:

— Трябва да говориш със съдия-изпълнителя на САЩ в Албакерк или с шерифа на окръг Берналило. Аз нищо не разбирам от преследване на убийци.

— Сигурно няма да отнеме много време; особено за някой умен колкото теб.

Тайлър нямаше намерение да бъде подмамен в нещо подобно само с няколко ласкателни слова. Дори и да искаше, нямаше време за това. И без друго беше изгубил много дни заради снега. Не можеше да си позволи да загуби още.

— Не зная нищо за работите на баща ти, за съседите ви, за хората от града.

— Можеш да разбереш. Няма много хора, с които да се заемеш, а аз бих могла да ти кажа всичко, което ти трябва да знаеш.

— Тогава ти ще узнаеш името на убиеца и причината да го направи.

— Няма да ми помогнеш, така ли?

— Не мога.

— Искаш да кажеш, че не искаш.

— Не, просто не мога.

Тя очевидно не му повярва. Тайлър почувства как се отдръпва. Това леко движение го накара да осъзнае рисковете на ситуацията, в която беше изпаднал. Той се изправи:

— Опитай се да поспиш. Това няма да промени нищо, но ще ти помогне да се почувстваш малко по-добре.

Унищожителният поглед на Дейзи му показа, че тя не вярва ни на една дума на страхливец като него. Действителността отново се стовари с трясък и беше толкова ужасна, колкото преди.