Лей Грийнууд - Дейзи

— Би ли сготвил нещо специално за мен, ако те помоля?

— Ако зная какво. Какво искаш?

— Не съм сигурна. Ще ти кажа, ако се сетя за нещо, но нека първо реша какво искам най-много.

— Можеш да поръчаш повече от едно.

— Не мога да спя на целия тоя шум — оплака се Зак.

— Ще ти кажа довечера — каза Дейзи, след което изчезна зад завесата.

Тайлър се почувства необяснимо слаб. Седна, но това не промени усещането. Може би се разболяваше от треска. Точно това би трябвало да се очаква при честото му излизане на студа. Боричкането в снега можеше само да влоши нещата. Може би и той трябваше да полегне, но знаеше, че няма да може да заспи.

Дейзи не можеше да се влюби в Зак, нали?

Тайлър се засрами от себе си, че е помислил подобно нещо. Не беше негова работа какво прави Дейзи. Освен това Зак беше твърде много влюбен в себе си, за да обича някой друг. Тайлър си мислеше, че Дейзи знае това, но начинът, по който тя се държеше, го караше да се чуди. Той знаеше, че е глупаво да подценява силата на физическата красота. Бе виждал как умни мъже се погубват заради красиви жени. Нямаше основание да си мисли, че една жена не би направила същото заради един красив мъж.

А Зак беше красив.

Тайлър не беше. Знаеше го през целия си живот. Баща му веднъж го беше представил на някакви гости с думите: „Това е моят грозен син. Не прилича на братята си.“ Имаше моменти, в които Тайлър дори не се чувстваше член на семейство Рандолф. Още от раждането си беше върлинест и ъгловат. Кафявите му очи и коса нямаха драматичния ефект на русата красота или на чернооката смуглост на братята му. Въпреки че той бе най-високият, сякаш с всяка измината година все повече се сливаше с фона.

Тайлър мразеше мисълта, че ще види Дейзи заслепена от физическата красота на брат си, но какво можеше да направи той? Не можеше да каже: „Не можеш да се влюбваш в брат ми, защото той не те обича“ или: „Не можеш да се влюбваш в Зак, защото той ще те нарани.“

Ако Дейзи трябваше да се влюби в някой, то това беше именно той. Той поне я харесваше. Тайлър едва не изпусна яйцето, което току-що бе взел. Какво му ставаше? Ревнуваше брат си от жена, която не беше виждал допреди два дни. Той сигурно имаше „колибна треска“. Никога досега не е бил така завладян от жена.

Тайлър счупи яйцето. Вероятно трябва да остави Зак и Дейзи сами да се погрижат за себе си. Вече не бяха толкова болни. Той може да се върне, когато снегът се стопи. Няма нужда да стои затворен в хижата с Дейзи и да не може да мисли за друго, освен за очертанията на тялото й върху чаршафите.

Почти изпусна още едно яйце.

По дяволите, наистина се разкисваше. При първа възможност ще отиде на лов, дори да няма и един елен от тук до Колорадо. Трябваше да излезе от хижата. Започваше да му се струва, че животът му зависи от това.

Дейзи не спа дълго.

— Имаш ли някакви дрехи, които бих могла да нося? — попита тя Тайлър след по-малко от половин час.

Той не разбра за какво говори тя.

— Трябва да си изпера дрехите — обясни му — и нямам нищо, което да облека, докато те съхнат.

Той се усмихна на картината, изникнала в ума му — Дейзи в неговите дрехи.

— Нищо, което да ти стане.

— Зная, но нямам намерение да марширувам мръсна по улиците на Албакерк.

Той си помисли дали да не й предложи някои от дрехите на Зак, но и те нямаше да са й по-добре. Освен това, ако трябваше тя да носи нечии дрехи, искаше да са неговите.

Но не осъзна това. Дори не искаше и да опита.

Намери риза и чифт стари панталони, които му бяха малки.

— Ще ти трябва нещо, с което да ги стегнеш — каза й той.

Дейзи разпери ризата пред себе си. Стигаше й до коленете.

— Бих могла да я използвам за нощница.

Не си беше помислял за това. Тя не трябваше да спи с дрехите си. Щеше да й предложи една от белите ленени ризи, които носеше, когато отиваше в града.

Можеше да чуе как тя се движи зад завесата. Слънцето все още грееше. Можеше да види силуета й. Сигурно всеки момент щеше да започне да се преоблича. Погледна към Зак, но момчето спеше с лице към стената. Тайлър не беше сигурен дали самият той ще може да се застави да не гледа.

Обърна очи към рафтовете и погледът му се спря на две тънки одеяла, които използваше през по-топлите месеци. Свали ги.

— Мислех си дали не ти трябва нещо по-дебело от чаршафи — каза на Дейзи.

Тя подаде глава иззад завесата:

— Защо?

— Ще заглушава поне малко шума, когато се движим наоколо.

— Не ми пречите да спя.

— Е, просто за всеки случай — каза Тайлър, докато окачваше първото одеяло.