Лей Грийнууд - Ваялид

— Трябва ли да работиш с всички тези хартии? — попита детето.

Това беше Еси Браун: единственото дете на осем години в пансиона. Малко, крехко същество. Самотно. През последните три месеца Ваялид я беше виждала на няколко пъти да плаче насън.

— С всяка една от тях — каза Джеф.

— Но ти имаш толкова много.

— Стотици.

— И моят баща има много хартии. Той ги държи в една голяма черна чанта. Носи я навсякъде със себе си.

— Какво работи твоят татко?

— Не знам.

— Как се казва? — попита Джеф.

— Татко.

— Да, предполагам, че е такова името му.

Ваялид не можеше да повярва, че мъжът, който говори с детето, е Рандолф. Гласът му звучеше нежно. Никое от момичетата не обръщаше внимание на Еси. Беше твърде срамежлива. Ваялид си признаваше, че дори самата тя понякога губеше търпение, когато се занимаваше с нея. Ако момичето се опиташе да прояви малко находчивост, тя щеше да е по-щастлива. Беше невероятно, че Джеф Рандолф е успял да повдигне макар и малко завесата на страха, която явно я покриваше.

— Какво е това? — попита Еси.

— Дълга колона с цифри — каза Джеф.

— Те означават ли нещо?

— Зад тях стоят много пари.

— Баща ми има много пари — каза Еси и замълча. — Той казва, че парите са най-важното нещо на света.

Ваялид не обичаше да подслушва, но този път не можеше да се сдържи. Беше застанала достатъчно близо до вратата, за да може да вижда вътре. Очевидно Джеф беше прекъснал работата си и говореше с Еси.

— Ти какво мислиш, че е най-важното нещо в света? — попита Джеф.

— Не знам.

— Какво искаш най-много?

— Да видя моя татко.

— Той не може да дойде сега заради карантината.

— Но ти дойде.

— Не трябваше.

— Моят татко никога не идва.

Еси започна да плаче.

Ваялид реши, че е крайно време да се намеси. Джеф едва ли щеше да знае как да успокои едно разплакано дете. Но за голяма нейна изненада той просто протегна ръце, прегърна Еси и я притегли към себе си.

— Татко ти ще дойде.

— Не, няма да дойде.

— Сега вече ще дойде.

Момичето вдигна глава към Джеф, по бузите й се стичаха сълзи.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Джеф погледна нагоре и видя Ваялид отвън в коридора. В следващата секунда той отново се затвори в себе си, сякаш някой рязко беше затръшнал врата.

— По-добре ще е да се махаш. Госпожица Гудуин е дошла да види дали ще си изям вечерята.

Еси се усмихна през сълзи.

— Мога ли да гледам?

— Не, тя може да ме натупа, ако не си изям всичко.

— Дамите не бият мъжете.

— Госпожица Гудуин може.

— Хайде, тръгвай, Еси — каза Ваялид. — Имаш много неща за вършене, преди да си легнеш.

— Може ли да дойда пак и да кажа лека нощ? — попита Еси.

— Разбира се. — Джеф леко я побутна към вратата. — Ела, когато искаш. Аз почти не си лягам. И не се тревожи за баща си, той ще дойде.

Ваялид гледаше как Еси мина по коридора и тръгна надолу по стълбите, но всъщност мислите й бяха насочени към Джеф Рандолф. Не можеше да го разбере. Би могла да се закълне, че той е човек, който не е способен на нежност, или пък, че не е в състояние да разбере някой друг, освен себе си, но той се беше държал невероятно добре с Еси. Беше видяла нежността му със собствените си очи. Чудеше се какъв ли човек се крие под тази хладна фасада.

— Искрено се надявам, че ще можете да си спазите обещанието — каза Ваялид, когато беше сигурна, че Еси не може да я чуе. Тя влезе в стаята и остана права. — Детето ще се натъжи повече, ако баща й не дойде. Той не дойде, макар че госпожица Сетъл вече изпрати няколко писма.

— Баща й Харолд Браун ли е? — попита Джеф.

— Как се досетихте?

— Прилича много на него. Истински кучи син. Но бащата все пак трябва да вижда детето си. По дяволите, аз бих посещавал Еси, ако беше мое дете.

Ваялид реши, че няма смисъл да се възмущава всеки път, когато Джеф псуваше. Дано само да не го прави пред децата, помисли си тя. Освен това в момента беше толкова очарована от Джеф.

— Изненадана съм как успяхте да накарате Еси да се отвори пред вас. Тя е толкова срамежлива.

— Просто е много самотна. Нуждае се от внимание.

Ваялид знаеше, че детето се нуждаеше от много повече. В продължение на три месеца се беше опитвала, но не беше успяла да накара Еси да се открие пред нея. А Джеф с лекота беше успял да я накара да си бъбри с него.

— Как смятате да накарате баща й да дойде, след като никой друг досега не успя? — попита тя.

— Като го накарам да си плати заема. Вече е просрочил плащането му.