Лей Грийнууд - Ваялид

— Тогава можете да помогнете на чичо си този следобед. Надявам се по вечеря вече да се е свършило с всичко.

— Да, госпожице Гудуин.

Фърн се заливаше от смях.

— Закълни се, че всичко това не е измислено. Той наистина е заключен с група момичета и една стара мома детегледачка за цели пет дни.

— Да, госпожо Рандолф — каза Каспар Лоурънс. — Той е мобилизирал всеки човек от банката да изнесе всичко, което му трябва и да му го занесе там.

Фърн се обърна към Дейзи.

— Знаеш как мрази янките, нали? Учителката е от Масачузетс. Той е толкова откачен, че би започнал войната наново. Не би трябвало да се смея — но продължи да се залива от смях. — Той си го заслужава.

— Мислех си, че ще искате да знаете къде се намира сега — каза изнервеният счетоводител. — Госпожица Аурелия и госпожица Джулиет са добре. Те не са болни от скарлатина.

— Не съм си и помисляла, че ще се разболеят. Предполагам, че Джеф ще е добре, докато го пуснат да излезе от там, но все пак съобщете ми, ако има нещо ново. Макар че не ми е много ясно какво бих могла да направя, щом съм прикована към това легло.

— Искаш ли да отида до училището? — попита Дейзи, след като счетоводителят си тръгна.

— Не бих си и помислила, като се има предвид, че и ти си бременна. Кой знае какво може да лепнеш там. Изглеждаш здрава като кон. Извинявай. Би могла да си помислиш, че съм отрасла в някоя ферма. Девет години в Чикаго и Денвър явно не са успели да ме превърнат в госпожа.

— Не говори така. Израснала съм в пустинята на Ню Мексико. За мен пък сигурно няма никаква надежда.

— Според Джеф и двете сме безнадежден случай. Не сме родени във Вирджиния. — Двете жени се засмяха.

— Мислиш ли, че някога ще се промени?

— Никога! Но стига сме говорили за Джеф. Разкажи ми за вашия хотел. Свършихте ли вече с всичко? Вероятно е станало много по-луксозно, отколкото дори сте планирали двамата с Тейлър. Чух, че хората едва ли не се качвали през прозорците само за да се доберат до хотела.

Вечерта премина, без госпожица Сетъл да промълви и една дума. Ваялид беше изпратила съобщение на господин Рандолф, че вечерята ще бъде сервирана в салона за гости. Той беше отговорил, че е прекалено зает, за да отдели време за вечеря. Но Ваялид реши, че има нужда от почивка. Освен това беше почувствала, че е много виновна, задето не го бе предупредила. Приготви поднос с храна и тръгна нагоре по стълбите. Срещна близначките, които отново бяха натоварени с хиляди неща.

— Чичо ви все още ли работи? — попита Ваялид.

— Той винаги работи — каза Джулиет.

Ваялид продължи нагоре по стълбите, но изведнъж се спря и се извърна назад.

— Какво работи вашият чичо в банката?

— Той я управлява — отговори Джулиет, която се спря на площадката и се обърна към учителката.

— Искате да кажете, че е директор на банката?

— Не, той е собственик.

— Да не би да е директор на управителния съвет? — понита пак Ваялид и усети хладни тръпки да пробягват по цялото й тяло. Когато близначките отговориха, че не знаят, Ваялид продължи с въпросите: — Ами другите от вашето семейство? Имате ли още чичовци?

— Да, още пет.

— Те не му ли помагат?

— Не, чичо Джеф се грижи за всичко.

Ваялид усети неприятно помръдване някъде в стомаха си.

— Как се казва банката му?

— Не знам, но мама казва, че е най-голямата в града.

Първа национална банка в Денвър! Не, Джеферсън Рандолф не може да е собственик на тази банка. Не може да е станало така, че най-големият финансов експерт западно от Сан Франциско да се намира в нейната сграда и да вика от най-горните прозорци.

Боже господи! Нищо чудно, че нямаше известие от госпожица Сетъл. Бедната женица сигурно е припаднала на място, когато бе получила бележката. Вероятно се страхуваше, че всеки важен клиент на финансовото общество в Денвър скоро би застанал на входната й врата, за да иска тя да бъде сменена. Не, всъщност не тя, а самата Ваялид.

Докато се качваше по стълбите, тя си призна, че се е уплашила. Можеше да се върне долу и да изпрати храната по близначките. Би могла да се заключи в стаята си през следващите пет дни и да не се среща с никого. Явно не беше подходяща да бъде учителка, сестра и помощничка на шестнайсет момичета на възраст от осем до четиринайсет години. Откакто беше започнала работа, едва ли й се събираха пет часа, през които да е останала напълно сама.

Ваялид отново тръгна нагоре по стълбите. Спря пред вратата на Джеф Рандолф, защото чу от стаята му детски глас. Вече се беше срещнала с близначките по стълбите. Кое от децата можеше да е вътре?