Лей Грийнууд - Ваялид

Джеф стигна до долния етаж и влезе в първата баня. Остави лампата на пода и вдигна клекалото на тоалетната. По-добре беше да се заключи. Ако някое от момичетата дойдеше тук, вероятно щеше да се разкрещи. Тази глупава янки щеше да е принудена да си помисли, че е направил нещо неприлично.

Господин Рандолф се чудеше защо ли е дошла в Колорадо. Не се обличаше като учителка. А пък и на кого ли се опитваше да направи впечатление с тези екстравагантни рокли? Трябваше да признае, че силните цветове влизаха в чудесен контраст с косата и очите й, но това облекло беше изключително неподходящо за пансион за момичета. Беше добре, че училище „Улф“ не беше за момчета. Не му се искаше да си мисли за еротичните сънища, които нейното присъствие щеше да възбужда в съзнанието на момчетата. Джеф дръпна устройството. Стресна се от шума, който се вдигна. Ако тоалетните трябваше да се изработват по новому, някой трябваше да измисля как да са малко по-безшумни, а не човек да има чувството, че водопад се спуска надолу по планински каньон. Очакваше, че поне половината от момичетата вече са си подали главите от стаите. Но когато отиде в салона, вратите бяха затворени и всичко тънеше в тишина. Когато тръгна нагоре по стълбите, се почуди какво ли е направила Ваялид, когато беше излязла. Тя вероятно напускаше училището понякога. Всеки нормален човек би полудял, ако стоеше заключен тук с шестнайсет малки момичета по цял ден, седмица след седмица. Но тук е имало карантина в продължение на повече от седмица. Усети, че почти я съжалява. Поспря пред вратата й. Не знаеше защо. Ако случайно се събудеше, щеше да му е доста трудно да обясни какво прави тук. Джеф се прибра в стаята си малко по-бързо от нужното. Реши, че ще е по-добре да не мисли за Ваялид Гудуин и да се захване с работа. По-точно казано, трябваше да се занимае с пазара в Чикаго. Цените биха нестабилни. Ако имаше късмет, щеше да направи много пари.

Ваялид се събуди. Можеше да се закълне, че беше чула стърженето на някакво зъбно колело отвън пред прозореца си, но когато погледна, видя, че няма нищо. Беше шест и седемнайсет сутринта. Легна си обратно и се зарови в завивките. Зимата беше дошла по-рано от обикновено тази година в Денвър. На тавана беше студено.

Помисли си какво ли прави господин Рандолф. Не беше си легнал, когато тя вече заспиваше. Вратата към стаята му беше отворена. Разбра по ивицата светлина в коридора. Дори когато вече си беше легнала, Ваялид го чуваше как се разхожда из стаята. Вероятно беше работил до късно през нощта. Надяваше се, че ще спи до късно тази сутрин. Би й било приятно, ако може да открадне малко време, през което не е необходимо да се разправя с него. Все още се опитваше да си наложи да не мисли за него. Беше си представяла, че той е просто един обикновен работник в банката, но се оказа, че е неин собственик. Смяташе го жесток, без човешка топлота, а той беше показал в отношението си към Еси не само разбиране, но и нежност. На два пъти беше сгрешила в преценката си за него. Дали грешеше и за други неща? Не. Той беше арогантен южняк, изпълнен с много горчивина по отношение на войната и на загубената си ръка. Беше решил, че трябва да си го изкара на всички, особено на жените янки.

Но начинът, по който се държеше с Еси, беше едно доказателство, че не е бил винаги такъв. Какво го беше накарало да се промени? Не може да е само това, че си е загубил ръката или че войната не е завършила така, както е искал. Твърде много мъже бяха претърпели същото, без характерът им да се промени толкова драстично. Но Джеф Рандолф не правеше впечатление на човек, който би споделил тайните си с друг, особено ако той е янки.

„Ти просто се опитваш да го оправдаеш. Впечатлена си от външния му вид. Опитваш се да намериш начин да го превърнеш в някой, от когото можеш да се възхищаваш. Но не го прави. Изглежда му е приятно да си бъде такъв, какъвто е — самотник.“

Беше очарована от физическата му красота. Предишната нощ беше лежала поне половин час будна в леглото, без да може да заспи, защото знаеше, че той се намира само на една крачка от нея, че само една стена ги дели. Би трябвало да е шокирана от тези си мисли. Не беше младо, правещо впечатление момиче, а достатъчно възрастна вече, за да знае, че за един мъж не е най-важното да бъде симпатичен. Даваше си сметка, че личността на Джеф далеч не беше очарователна. Но го беше сънувала. Явно беше стояла затворена в училището прекалено дълго време. Надяваше се Харви отново да я покани на вечеря, и то не след дълго. Не беше толкова привлекателен, колкото Джеф Рандолф, но пък беше по-улегнал. Тази мисъл би трябвало да я спре…