Лей Грийнууд - Ваялид

Джеф напсува. Беше раздразнен от факта, че е хубава и че се чувстваше привлечен от нея. Мразеше янките, и то не от вчера, но да не харесваш Ваялид Гудуин беше трудно, особено ако постоянно ти се искаше да надникнеш в тези дълбоки сини води.

Ваялид спря насред изречението. Да, беше права. Наистина някакъв мъж викаше някъде извън сградата. Тя отиде до един от прозорците на голямата стая, която служеше за зала за обучение. Ваялид излезе, прекоси хола и влезе в друга също толкова голяма стая, която момичетата използваха за физически упражнения и за храна по време на карантината. Три от момичетата вече бяха залепили носове на прозорците. Две от тях бяха близначките Рандолф.

— Какво прави този мъж? — попита Ваялид.

— Вика на чичо Джеф — каза Аурелия.

— От банката е — каза Джулиет.

Момичетата се отстраниха, за да позволят на Ваялид да погледне по-добре към мъжа, който си беше поставил ръцете пред устата и викаше, като гледаше към горните етажи на сградата.

— На това трябва да се сложи край — каза Ваялид.

Тя се изкачи по стълбите колкото беше възможно по-бързо. Когато стигна до стаята на Джеф, го намери надвесен над прозореца. Докато си поемаше дъх от изкачването, тя го чу да инструктира счетоводителя какво да донесе, за да може да продължи работата си.

— Господин Рандолф, спрете да викате, иначе целият град ще започне да се чуди какво става.

Джеф завърши изречението си, затвори прозореца и се обърна към нея.

— Тъкмо казвах на Каспар какво искам да ми донесе утре. Имате ли някакви дърва? Той казва, че в салона е студено.

— Не може да използва салона, ние сме под карантина.

— Ще промушва всичко под вратата и вашата прислужничка ще ми го носи.

— Бети вече е ужасно заета. Тя не може да става ваш куриер.

— Тогава вие ще ми донесете всичко.

— В случай че не сте забелязали, в тази сграда има шестнайсет момичета, за които нося отговорност. Нямам намерение да пренебрегвам задълженията си, като се изкачвам по сто пъти на ден до стаята ви.

— Накарайте близначките да го направят. Може би така вече няма да създават неприятности. А и за вас ще е полезно. Едно изкачване дотук ви кара да останете без дъх. Не сте във форма. Имате нужда от раздвижване.

— Физическото ми състояние не ви интересува. Аз…

Джеф я погледна съсредоточено.

— Формата ви е чудесна. Аз говоря за вашето състояние.

Когато той се усмихна, Ваялид почувства, че краката й се подкосяват. Никога преди не го беше виждала да се усмихва. Оказа се, че тя е напълно неподготвена да приеме невероятния чар, който излъчваше усмивката му. Струваше й се, че Господ е създал един съвършен човек и след това е отнел едната му ръка просто за да го направи смъртен.

Само че Джеф Рандолф не беше съвършен. Имаше ужасен характер и винаги я дразнеше. Не й беше приятно да бъде манипулирана просто за забавление на някого.

— Не можете да си представите голямата радост, която ми доставя вашето одобрение — каза тя.

— Да, мога — каза той съвсем искрено. — Вие сте готова да ми прережете гърлото. Не мога да прекарам пет дни затворен тук, без да правя нищо. Сигурно вие ще сте мъртви още преди неделя сутрин.

— Какъв подходящ за целта ден.

— Ако не искате някой да тича нагоре-надолу по тези стълби, качете момичетата горе, а аз ще сляза долу.

— Не мога да преместя момичетата, защото вие не си заминахте, както ви беше казано.

— Не мърдам от тук — каза Джеф. — Моят служител вече е донесъл една кутия с документи долу в салона. Накарайте някой да дойде да ми ги донесе или аз ще сляза да я взема. Може ли да си съблека палтото? Тук е горещо.

— Бих предпочела да не го събличате — каза Ваялид. — Отворете си прозореца, ако искате, но дръжте вратата си затворена.

— Наистина ми изглеждате дяволски студена.

Ваялид усещаше, че я сърбят ръцете да удари Джеф по лицето.

— Вероятно се дължи на ефекта на вашия чар. — Тя се усмихна заядливо и студено, обърна се и тръгна към стълбите, но се спря на средата на пътя и се обърна назад. — Трябва да информирам госпожица Сетъл за вашето присъствие тук. Надявам се, че ме разбирате.

— Така е.

— Сигурна съм, че тя ще заповяда да си преместите офиса от салона.

— Оставете на мен да се безпокоя за това.

— Така и ще направя.

Ваялид се обърна и тръгна надолу. По стълбите срещна Джулиет, която се изкачваше с една кутия в ръце. Аурелия я следваше с друга кутия.

— Момичета, свършихте ли със задачите си за днес?

— Да, госпожице Гудуин.