Лей Грийнууд - Ваялид

— Вие не би трябвало да сте тук. Вървете си.

— Дошъл съм да се срещна с госпожица Гудуин. Имам уговорена среща — каза Джеф леко объркан.

— Тя няма да се срещне с вас.

Джеф беше обхванат от страшна ярост.

— Да не би да искате да ми кажете, че след като съм изминал целия този път, тя няма да се срещне с мен?

— Заета е — каза Бет.

— По дяволите! — каза Джеф и натисна вратата. Бет не притежаваше и една десета от неговата сила и затова той премина спокойно покрай нея.

— Аз трябва да се видя с нея. Къде се е скрила?

— Тя не се крие, а и вие не можете да влизате и да отваряте всяка врата — каза Бет.

— По дяволите, разбира се, че мога. Ако госпожица Гудуин не може да се срещне с мен, трябваше да изпрати съобщение.

— Сигурна съм, че е мислела да го направи, но вероятно е забравила.

— Жените, които имат чувство за отговорност, не забравят — каза Джеф, като отваряше и затваряше друга врата. — Тя каза, че трябва да бъда тук точно навреме. И аз съм тук. Очаквам да бъда посрещнат.

— Не влизайте там! — извика Бет, когато Джеф отвори вратата на третата стая.

Но с доволно изражение на лицето Джеф я отвори.

— Намерих ви, госпожице Гудуин. — Сега вие ще трябва да излезете и да говорите с мен.

Мъжът спря на място, когато госпожица Гудуин, облечена с невероятна рокля от оранжев сатен, застана на пътя му.

— Не, страхувам се, че вие ще трябва да останете. Училището е под карантина.

Лицето на господин Рандолф изразяваше такъв шок, ужас и недоверие, че доброто настроение на Ваялид се възвърна. Тя почти го съжали. Тогава той отвори уста.

— Вие сте луда, ако си въобразявате, че ще остана заключен тук с банда хилещи се момичета незнайно колко дълго време.

— Пет дни — каза Ваялид.

— Но това е почти цяла седмица! За това време аз може да банкрутирам.

Ето, отново се държеше така, сякаш е собственик на банка. Е, добре, тя нямаше да спори с него. Въобще не я интересуваше какво си фантазира този мъж.

— Трябваше да помислите за това, преди да нахълтате тук.

— На вратата няма никаква бележка.

— Не сме поставяли, защото ще уплашим населението наоколо. Всъщност скарлатината не е нещо много сериозно.

— Защо не ми изпратихте съобщение?

— А защо да го правя?

— Защото вие буквално ми заповядахте да бъда тук точно в този ден!

— Не съм правила такова нещо. Никога не бих… О, боже, напълно съм забравила.

— Както и да е. Аз и без това няма да остана тук.

— Може да разпространите инфекцията, ако си тръгнете.

— Не ставайте смешна. Никога не се разболявам.

— Може и да е така, но ще трябва да останете. За всеки случай. О, боже, какво ще правя с вас? Тази сграда не е проектирана така, че в нея да живеят и мъже. — Когато Джеф се обърна да си върви, Ваялид го хвана за ръкава.

— Не можете да си тръгнете.

Той отстрани ръката й.

— Само се опитайте да ме спрете.

— Карантината трябва да се спазва.

— Не ме интересува.

Мъжът тръгна към вратата, която Бет беше затворила.

— Ако си тръгнете, ще се обадя в полицията да ви арестуват — каза Ваялид.

Джеф се обърна и я погледна втренчено.

— Какво ще направите?

— Ще ви арестувам. Никой няма право да нарушава карантината. Ако излезете сега, всеки, с когото се срещнете — вашето семейство, бизнес партньорите ви, счетоводителите и служителите на банката, дори полицаят, който ви арестува, трябва да бъдат поставени под карантина. Предполагам, че до вечерта ще сте най-непопулярният човек в Денвър.

Джеф погледна към Ваялид, а после към останалата без думи Бет и после отново към Ваялид. Очевидно не можеше да повярва на онова, което му се беше случило. Очакваше някой да му каже, че всичко е просто една шега. Трябваше да си замине, когато никой не му отвори вратата. Но нали тази жена беше настоявала някой от семейството да дойде след две седмици. Трябвало е да му каже да не идва. Тя беше виновна за цялото положение.

Ваялид се чудеше какво ще прави с Джеф. Не изглеждаше като човек, който би се забавлявал сам, особено при такива обстоятелства, затова Ваялид каза:

— На първия етаж няма спални, а момичетата заемат всички стаи горе.

— Това е невъзможно — каза Джеф.

— Защо?

— Сградата е пълна с момичета.

Ваялид се засмя на тази забележка.

— Това е нещо обичайно в училище за девойки.

— Аз вероятно се познавам с бащите и майките им. После няма да мога да ги погледна в очите.

Боже господи, Ваялид не беше помислила за тези неща. Някои от родителите щяха да вдигнат голяма врява, ако разберяха, че Джеферсън Рандолф е бил тук. Трябваше веднага да каже на госпожица Сетъл или да пази в тайна присъствието му в училището, докато карантината отмине.