Лей Грийнууд - Ваялид

Господин Маккий й беше казал, че съдът ще я признае за собственик, но че не трябва да очаква бързи резултати. За да се издържа, беше приела работа като възпитателка в пансиона на училище „Улф“. До този момент не беше си дала сметка, че всъщност Маккий я харесва.

— Вероятно има нещо, което може да се направи, за да се ускорят нещата — каза Ваялид. — Може би ако отидете до Лидвил…

— Няма смисъл да напускам този офис, госпожице Гудуин. Имам колеги в Лидвил. Мога да свърша същото, което и те. Може би дори повече.

— Но вие не правите нищо.

— Успях да включа вашето дело в определените за разглеждане случаи.

— Колко време ще мине, преди да бъде изслушано?

— Може би около година.

На Ваялид й се искаше да извика. Някой беше откраднал нейния участък земя и на съда му беше необходима цяла година да реши, че трябва да разгледа оплакването, което беше подала. Чичо й беше казал, че златотърсачи вадят среброто и много бързат, защото може би след година жилата ще се е изчерпала.

— Не си мислете, че това е едно неоправдано забавяне. Други дела чакат дори много повече.

— Аз не разполагам с време.

— Но вие си имате работно място в училище „Улф“. Там можете да живеете и да се храните.

— Знам, но…

— Освен това възможно е положението ви да се промени.

— И как би могло да стане това?

— Може да решите да се омъжите. Вие сте много привлекателна жена — каза адвокатът, като погледна към Ваялид. Днес беше облечена с рокля в наситено смарагдово зелено. — Много мъже биха се радвали, ако станете тяхна жена.

— Не вярвам, че ще се омъжа. — Ваялид се ужаси, защото в съзнанието й нахлуха мисли за Джеф Рандолф. — Смятам да се върна в Масачузетс веднага след като си взема парите… Има нещо, с което искам да се занимавам там.

— Мислех, че ще ми позволите да ви посъветвам къде да инвестирате парите си.

— Едва ли има смисъл да говорим за това, след като сега съм бедна като църковна мишка. По-добре ще е да тръгвам. — Ваялид стана.

— Мислех, че ще обядвате с мен. Така ще имам време да ви обясня с какво смятам да се заема.

Ваялид харесваше Харви Маккий и компанията му й беше приятна. След като беше стояла затворена цяла седмица в училището с тези малки момичета, които не мислеха за нищо друго, освен за себе си, й стана много приятно, че някой иска да я накара да се почувства добре.

— Благодаря, но трябва да се върна рано. Едно от момичетата не се чувстваше добре.

— Сигурен съм, че ще се оправи скоро.

Ваялид си даде сметка, че момичето ще се почувства добре много по-бързо, отколкото тя би се възстановила след новината, че ще трябва да чака може би години, преди да получи каквито и да било пари. Такава перспектива я ужасяваше и по друга причина. Не искаше да взема никакви решения по отношение на бъдещето си, като взема предвид мизерното си финансово състояние или пък да се обвързва с постоянно пребиваване в училище „Улф“. За нейна голяма изненада в съзнанието й отново премина образът на Джеф Рандолф. Ако трябваше да бъде съвсем искрена, той беше много по-симпатичен от Харви. Но Харви се държеше твърде възпитано и сдържано. След като беше прекарала години в зависимост от мъже по-слаби от нея, сега искаше до себе си някой, който да се грижи за нея, да застане прав и да се бие, ако е необходимо. Но пък не и такъв като Джеф — той постоянно крещи и е като куче, което си показва зъбите.

Джеф си проправи път към спалнята на децата в изключително лошо разположение на духа. Не искаше да идват тук, но Фърн все още не беше добре. Госпожица Гудуин беше казала, че той трябва да дойде точно на този ден. Не беше се чувал с нея през изтеклите две седмици, затова предположи, че момичетата са се държали добре. Не можеше да разбере защо госпожица Гудуин не му беше изпратила бележка. Трябваше да отложи друга среща, за да дойде, тъй като Фърн все още не беше добре, а Медисън не се беше върнал от Лидвил. Джеф се загърна с палтото си. Духаше толкова силен вятър, че можеше да го вдигне във въздуха. Джеф не очакваше с нетърпение срещата с тази жена. Тя беше една властна янки и освен това се обличаше твърде показно. А което беше още по-ужасяващо, бе мислил за нея почти през цялата седмица. В началото запълваше мислите си с изброяване на нейните недостатъци. Когато обаче усети, че образът й го преследва постоянно, се почувства съвсем зле. Не се тревожеше, че е привлечен от нея. Беше недопустимо една янки да му е приятна. Такова отвратително нещо не му се беше случвало преди. Не можеше да си обясни защо ще му се случи сега. Ако тези проклети близначки се бяха държали добре, ако Фърн не беше болна, ако Медисън не беше в Лидвил, ако Роуз беше изпратила момичетата в Сейнт Луис вместо в Денвър… нямаше ди стигне доникъде, ако продължава да се измъчва с тези „ако“. Гише се оказал глупак, като смяташе, че жените янки не могат да бъдат красиви. Беше му страшно неприятно да си признае този факт. Той беше мъж и като всеки Рандолф умееше да цени жените. Едва ли щеше да се срещне с госпожица Гудуин отново. Щеше да забрави за съществуването й след не повече от месец. Джеф почука на вратата. Никой не отвори и той отново почука. Помисли си да попита в главната сграда, но се отказа. Госпожица Гудуин му беше казала да дойде пак след две седмици. Е, добре, днес ставаха тъкмо две седмици. Ядосан, той отвори вратата и влезе, фоайето изглеждаше точно така, както си го спомняше от предния път, само че сега всичко беше покрито с прах. Очевидно прислужничката не си изпълняваше задълженията. Госпожица Гудуин не можеше да накара подчинените си да си вършат работата. А това показваше, че е неподходяща за тази работа. Той почука на вратата, през която госпожица Гудуин бе влязла във фоайето предния път. Отново никой не му отвори. Сякаш сградата беше опустяла. Но Джеф знаеше, че тук има хора. Беше видял едно от момичетата на един прозорец на горния етаж. Почука още по-силно и се зарадва, когато чу, че се отвори врата и някой забърза по коридора. Бет отвори съвсем малко.