Лей Грийнууд - Ваялид

Това беше достатъчно за миньорите. Те настигнаха Блейк и го повалиха на земята.

— Дръжте го! — Джеф се върна при Ваялид. Когато стигна до нея, тя вече беше излязла от кофата. Харлан също беше навън, но се държеше за главата, а лицето му беше обляно в кръв.

— Какво стана? — попита Джеф.

— Той се опита да ме нападне — обясни Ваялид. — Затова го ударих с едно парче от рудата, която се опита да открадне от чичо ми.

— Но къде…

— В чантата ми. Винаги си нося всичко необходимо в чантата.

— Лесно ще се докаже, че Чапман и Харлан са крали руда от „Малкия Джони“ — каза Джеф на Джордж. Намираха се в апартамента на Табор. Джордж беше пристигнал с влака по-рано същия следобед.

— И в двете мини няма други находища. Никой не ги е видял как убиват Ели Гудуин, но Харлан призна, че Чапман е убил миньора, който ми помагаше. Ваялид ще си получи мината и парите от среброто, което Чапман и Харлан са продали след смъртта на чичо й. Сумата трябва да е около половин милион долара.

— Предполагам, че не искаш да се върнеш в училището — обърна се Джордж към Ваялид.

— Нямам намерение никога повече да бъда възпитателка.

— Имах предвид директорското място — поясни Джордж. — Госпожица Сетъл подаде оставка и настоятелите й търсят заместник.

— Ваялид иска да се върне в Масачузетс и да създаде благотворителен фонд за мъже, осакатени по време на войната — каза Джеф.

Джордж погледна Ваялид по начин, който изискваше обяснение.

— Не съм сигурна какво ще правя. — Напоследък всичко се променя толкова бързо.

— Опитвам се да я убедя да остане в Денвър — каза Джеф. — Предполагам, че това няма да се хареса на Клара Рабин, но мисля, че вече е време в обществото на Денвър да се появи нова госпожа Рандолф, за която всички да говорят.

Джордж погледна замислено двамата.

— Да, аз й поисках ръката, но тя все още не е казала да. — Джеф се изправи. — Опитай се ти да я убедиш, докато отида да се срещна със съдията. Искам да съм сигурен, че всичко около мината на Ваялид е уредено и че тя ще получи парите си. Радвам се, че най-после ще мога да си тръгна от Лидвил.

Когато Джеф излезе, в стаята настъпи неловка тишина. Ваялид наля на Джордж още една чаша мляко.

— Сигурна ли си, че не си наранена? — попита я Джордж вече за трети път.

— Чувствам се много добре. Трябва да се безпокоиш за Джеф, а не за мен. Не знам откъде намери сили да се изкачи по онова въже със срязано рамо.

— Джеф е много по-корав, отколкото мислят хората.

— По-корав, отколкото той самият мисли.

— Да, той се подценява твърде много. Но аз се надявам, че след като те е измъкнал от мината, ще придобие повече самоувереност.

— Той вече се беше променил, още преди да слезем в мината. — Ваялид се изчерви, когато си спомни как Джеф я беше носил на рамо из улиците на Лидвил. — Не знам дали отсъствието му от банката го е накарало да осъзнае, че не е инвалид, но никога не съм го виждала толкова весел. Колебая се дали да го кажа, но той е почти сладур.

Джордж се разсмя.

— Не го казвай на никого. Джеф ще се почувства неудобно, пък и никой няма да ти повярва.

На Ваялид не й беше смешно.

— Но ти ми вярваш.

— Аз съм най-близък на Джеф от всички в семейството. Спомням си какъв беше той преди войната. Никога вече няма да бъде онова момче, което познавах тогава, но няма да бъде е изпълненият с горчивина мъж от последните двайсет години. И това се дължи на теб. Ще се омъжиш ли за него?

— Казах му да ме попита след няколко дни.

— Защо?

— Искам да му дам време да се увери в обичта ми.

— Но ти го обичаш! И искаш да се омъжиш за него?

— Повече от всичко на света.

Джордж отпи от млякото си.

— Мислили ли сте да се настаните в Денвър?

— Не сме обсъждали да се настаняваме където и да било, но знам, че Джеф не би могъл да живее в Масачузетс. Той не се е променил чак толкова много.

Джордж се усмихна уморено.

— Ако искаш Джеф да бъде истински щастлив, ще трябва да се преместите във Вирджиния.

— Това е последното място, където искам да отида.

— Липсващата част от Джеф се намира там. Той никога няма да я намери на друго място.

— Не разбирам.

— Горчивината на Джеф от загубата на ръката му е само част от проблема му. Ако имаше дом, в който да се върне, можеше да преживее загубите от войната. Но онзи Юг, който обичаше, беше разрушен. Не говоря за плантациите, а за идеализма, кавалерството, южняшките ценности. Не че Югът беше идеален. Някои от нас могат да живеят и без него, но други по-скоро биха умрели. Майка ми беше една от тях. Тя си наложи да умре. Баща ми, независимо че беше мръсник, повел една атака с пълното съзнание, че ще загине. По време на онези четири години умря нещо, което никога няма да може да бъде заменено. Тук той си създаде нов живот и стана ценен член на обществото, но никога няма да бъде цял, ако не се завърне във Вирджиния и ако не работи за възстановяването на колкото се може по-голяма част от онзи изчезнал свят. Той никога няма да успее. Устроено по такъв начин общество не може да просъществува по-дълго, отколкото е съществувало в древна Гърция или средновековна Франция. Но той се чувства длъжен да опита.