Лей Грийнууд - Ваялид

Джеф се опита да захване въжето с обувките си. Захватът не беше кой знае колко добър, но той имаше нужда от опора, за да се изтласква с крака, докато дърпаше с ръка. Беше силен, но се съмняваше, че щеше да успее да изкатери деветте метра до следващото ниво само с ръка. Джеф пусна въжето и след това го хвана отново. С ръка и крака издърпа тялото си на около двайсет сантиметра по-нагоре.

Напрежението при изтеглянето на почти сто килограма беше огромно. Джеф имаше чувството, че ръката му щеше да се откъсне всеки момент. Вдигането на тежести никога не му се бе струвало толкова трудно.

Концентрира се върху преодоляването на двайсет сантиметра с всяко издърпване. Когато вече беше изминал три метра, спря, за да си поеме дъх и да позволи на мускулите си да починат. Вече започваше да усеща натоварването.

Помисли си за Ваялид, която стоеше долу. Животът й зависеше от това дали Джеф щеше да се справи. Не можеше да спре. Продължи да се катери нагоре по въжето, докато се озова на около шест метра над дъното на шахтата. Мускулите му сякаш щяха да се разкъсат; лявата му мишница беше протрита от въжето; краката му го боляха от странния ъгъл, под който ги беше свил; но той продължаваше да се изкачва. Вече виждаше отвора над себе си. Там някъде имаше тунел и ако продължеше да се изкачва, щеше да успее да стигне до него.

Отворът беше само на метър и половина от него и Джеф вече усещаше миризмата на фекалии. Дробовете му искаха чист въздух, а стомахът му заплашваше да се разбунтува всеки момент. Въпреки това той продължи да се катери. Трябваше да успее. Когато беше само на половин метър от тунела, въжето се изплъзна.

Джеф увисна отчаяно, очаквайки всеки миг да падне в пропастта под себе си и да загине. Когато въжето отново се закачи здраво, той се чувстваше, сякаш беше разкъсан на малки парченца. То се впиваше в зачервената подута плът на ръката му и изпращаше усещане за изгаряща болка към нервните му окончания, която експлодираше в мозъка му. Джеф едва си поемаше дъх, но стисна устни и продължи да се катери нагоре. Ако паднеше или се плъзнеше до дъното, никога вече нямаше да успее да се изкачи догоре.

Успя. Въжето се задържа под отрязаната му ръка и около тялото му. Ако беше държал въжето само в ръце, както би направил един нормален катерач, щеше да го изпусне и щеше да се пребие в шахтата. Това, че беше с една ръка му спаси живота.

Джеф обаче нямаше време да размишлява сега. След няколко минути, през които си мислеше, че щеше да припадне, той успя да забрави за болката. Без да си дава достатъчно време, за да почувства агонията, започна да се придърпва отново нагоре. Всяка част от тялото му крещеше от болка. Мозъкът му постоянно изпращаше съобщения към ръката му да пусне въжето и да се откаже.

Джеф се бореше със собственото си тяло. Мислеше си за Ваялид и това го караше да продължава да се катери. Всеки път, когато трябваше да пусне въжето, за да се хване по-нагоре, се сещаше за Ваялид. Спомняше си за часовете, които искаше да прекара само, като я гледа, като гали великолепната й гъста коса, като я гледа в очите й, като я люби. Мислеше какво щеше да се случи с Ваялид, ако той не успееше да изкачи това въже и не намереше изход и това му даваше сили да продължи.

Когато най-накрая излезе на нивото на тунела, вонята, която идваше откъм отвора, едва не го накара да припадне. Той овладя конвулсиите на тялото си с огромно усилие на волята. С последно усилие успя да се издърпа в тунела и се хвърли върху студения, мокър под.

„Виж ме сега, татко, мръсно копеле такова. Аз успях. Никога вече не можеш да ме наричаш некадърен страхливец. Изкачих се по това въже и го направих само с една ръка.“

Джеф лежеше неподвижно на пода. Имаше чувството, че повече никога няма да може да помръдне. Но колкото и да му се искаше да си почине, трябваше да се изправи. Устата му беше пресъхнала. Тялото му се молеше за вода. В момента обезводняването беше най-голямата опасност, която го заплашваше. Не беше пил вода един ден повече от Ваялид и чиновника.

Джеф се размърда. Въпреки че ръката му беше отекла и го болеше толкова много, че едва можеше да си мърда пръстите, успя да извади една свещ от джоба си. След това събра малко чакъл и с крака си го натрупа до свещта. Пръстите го боляха толкова, че той едва държеше кибритената клечка и на два пъти я изпусна, преди да успее да я запали. Пламъкът на свещта осветяваше много малка част от тунела, затова Джеф извади още една свещ и я запали.