Лей Грийнууд - Ваялид

Джеф надникна над ръба на кофата. По-голямата част от въжето лежеше навито вътре. Краят се беше закачил за нещо над тях.

— Въжето се е скъсало! — каза Ваялид.

— По-вероятно е вашият приятел да го е хвърлил.

— Но това означава…

— Това означава, че някой иска да си умрем тук — довърши вместо нея Джеф.

— Но аз познавам Том Блейк, откакто дойде да живее в Лидвил — каза чиновникът. — Той не би постъпил така с мен.

— Вероятно е открил, че може да получи много пари, ако те предаде на Харлан и Чапман.

— Мислиш ли, че те стоят зад това? — попита Ваялид.

— Ако крадат от мината на чичо ти, нямат друг избор. — Джеф провери здравината на въжето. — Закачило се е за нещо. Чудя се за какво ли.

— Вероятно на някоя подпорна греда — предположи чиновникът.

Джеф дръпна повторно въжето.

— Изглежда, че се е закачило здраво. Може би ти ще успееш да се изкатериш.

— Защо? — попита чиновникът. — Там има само тунели.

— На това ниво няма изход — обясни Джеф. — Стигнах до края и на двата тунела.

— Нито един от тунелите няма изход — възрази чиновникът.

— Длъжни сме да проверим — каза Джеф. — Въжето се е закачило здраво. Трябва да видим дали ще можем да стигнем до следващия тунел. Аз бих тръгнал пръв, но имам само една ръка.

Най-лесно щеше да бъде за някой по-лек, но Ваялид нямаше достатъчно сили за подобно изкачване.

Чиновникът дръпна въжето и остана доволен от здравината му.

— Не знам дали ще успя да стигна толкова далеч. Отдавна не съм работил в мина и ръцете ми не са каквито бяха някога.

— Това е единственият ни шанс — каза Джеф. — Ако умрем, и ти ще умреш с нас.

— Шефът ми ще дойде да ни потърси.

— Той не знае, че сме тук — напомни му Ваялид. — Нито пък ще открие, че те няма преди утре сутринта. Вероятно ще изчака един-два дни, преди да започне да те търси. За да провери всички вероятности, ще му бъдат необходими още няколко дни.

— А и откъде можем да бъдем сигурни, че Чапман няма да сложи нова кофа на повърхността, за да изглежда, че никой не е идвал тук? — намеси се Джеф.

— Добре, ще опитам.

— Дръж въжето между краката си и дърпай с двете ръце — посъветва го Джеф.

— Знам как се прави — отвърна раздразнен чиновникът. — Просто не знам дали ще мога да се справя.

Джеф не каза нищо дори когато чиновникът започна да се отблъсква с крака от стената. Джеф изчака, прегърнал Ваялид, като се молеше мислено човекът да успее.

— Виждаш ли къде се е закачило въжето? — попита той, когато мъжът измина около три метра.

— Не. — Чиновникът се задъхваше. — Едва се задържам.

— Увий краката си около въжето — посъветва го Джеф, но човекът продължи да се катери с крака, опрени в стената.

— Ще успее ли? — попита Ваялид.

— Ако може само да…

Въжето се изплъзна! Чиновникът го изпусна и полетя към дъното на тунела. За негово щастие не се удари в кофата и само си счупи крака. Ваялид се втурна към него.

— Можем да превържем крака му — каза тя, докато човекът стенеше от болка, — но ще му трябва лекар.

Джеф погледна от въжето към мъжа, а след това отново към въжето. Това въже беше единствената им надежда да се измъкнат от този капан. Той го дръпна. Дали щеше да издържи? Имаше ли Джеф силата, необходима да се изкачи по него само с една ръка? Щеше ли да успее да се справи?

— Успя ли да видиш къде се е закачило? — обърна се той към чиновника.

— Не.

Ако го натовари много, вероятно пак ще се изплъзне. Джеф вече беше взел решение.

— Ще те преместя. Ако падна, не искам да падна върху теб.

— Не можеш да се качиш там — възрази Ваялид.

— Нямам избор.

— Можеш да паднеш. Пък и там няма изход.

— Ако онези двамата са крали сребро от „Малкия Джони“, все някъде трябва да има тунел, който свързва двете мини. Той не е тук, значи трябва да е някъде горе.

Ваялид го прегърна.

— Не съм търпяла грубите ти забележки за янките само за да те загубя сега. Пази се.

Джеф я целуна страстно и се обърна. Трябваше да изчисти съзнанието си от всичко друго, с изключение на задачата, която му предстоеше. Разгледа въжето. Беше от груб коноп с дебелина около пет сантиметра. Щеше да му се наложи да се придърпва с дясната си ръка. Най-важното беше да намери начин да попречи на въжето да се изплъзне, когато отделеше ръката си от него, за да се захване по-нависоко.

Джеф издърпа въжето около тялото си и под отрязаната си ръка. Въжето се задържа. Това беше добре, но не беше достатъчно. Той го уви около тялото си и го хвана между краката си. Така вече беше много по-добре. Хвана се здраво с ръка, издърпа се на около трийсет сантиметра, след това стисна въжето с крака и ръка. То издържа, без да се изплъзне.