Лей Грийнууд - Ваялид

Но Ваялид усети, че и на двамата им беше хрумнало едно и също нещо.

— Ами ако…

Тя не можа да довърши изречението си. Един висок, мръсен мъж с враждебно изражение ги бе приближил.

— Това място не е безопасно за една дама — каза той дружелюбно, но очите му показваха нещо съвсем различно.

— Никога не съм виждала мина. — Трябваше да видя поне една, преди да отпътувам от Лидвил.

— Е, тази не можете да я видите. Тя е затворена.

— Вече й казах — намеси се придружителят й.

Ваялид забеляза някаква промяна в поведението на чиновника. Той също не харесваше мъжа, който я бе заговорил.

— Вие кой сте? — попита без заобикалки Ваялид.

— Казвам се Дейвид Чапман и съм един от собствениците на „Сребърна вълна̀“.

— Мога ли да видя вашата мина? — Ваялид реши, че не може да се довери на този мъж. По-добре щеше да бъде да се направи на глупачка. — Умирам от любопитство да видя мина. В Денвър все за тях говорят. Само си помислете. Ще мога да казвам на приятелите си, че съм слизала в мина. Всичките ми познати ще ми завиждат.

— Съжалявам, госпожо, но не можете да слезете долу. Мъжете слизат в онези кофи. — Той посочи към кофата над шахтата на „Малкия Джони“. — Тези неща са опасни. Доста мъже са се пребили, падайки от тях.

Студена пот обля Ваялид. Беше уверена, че Джеф е използвал една от тези кофи. Може би същата, към която сочеше мъжът. Тя се помоли Джеф да не е между хората, които бяха паднали.

Ваялид отиде до ръба на шахтата и погледна надолу.

— О, вътре е тъмно. Как виждате?

— Използваме свещи — обясни Чапман. — Някои собственици използват нафтови лампи, но те могат да причинят пожар.

— Сигурен ли сте, че не мога да сляза там? — попита Ваялид. — Изглежда толкова забавно.

— Не, госпожо. Твърде опасно е.

— Ехооо! — извика Ваялид в тъмнината на шахтата. Когато й отвърна слабо ехо, тя се направи на възхитена. — Мога ли да получа едно парченце сребро? Просто трябва да покажа нещо на приятелите си.

— Среброто не се добива на парчета, госпожо. То е в скалата.

Ваялид се престори на разочарована.

— Мисля, че ще бъде ужасно да се върна без нищо. Никой няма да ми повярва, че съм видяла мина.

— Елате с мен, госпожо — каза Чапман.

Ваялид и чиновникът последваха Чапман до шахтата на „Сребърна вълна̀“. Няколко минути по-късно кофата се издигна до отвора на шахтата натоварена с руда. Чапман взе две парчета от товара и ги подаде на Ваялид.

— Но това са само черни скали — каза с удивление тя.

— Така изглежда сребърната руда — обясни Чапман. — За да извадим среброто се налага да я претопим. Покажете това на приятелите си. Така поне няма да си мислят, че среброто просто си лежи на земята и ние трябва само да го вдигнем.

— Благодаря — каза Ваялид, като се стараеше да говори възможно най-искрено. Ако, както тя подозираше, тази руда беше от мината на чичо й, тя държеше в ръката си доказателството, че Чапман крадеше. Рудата от различните жили беше уникална като пръстовите отпечатъци.

— Сега ви предлагам да се върнете в хотела си. Тук не е безопасно. По тези хълмове има множество тунели.

Ваялид продължи да се държи като глупачка и да дърдори като малоумна, за каквато според нея я смяташе Чапман. В мига, в който Чапман изчезна от погледа й, тя се обърна към придружителя си.

— Довечера трябва да ме доведете пак тук.

— За какво?

— Трябва да вземем сребро от мината на чичо ми. Смятам да докажа, че тази руда също е взета оттам.

Джеф дойде в съзнание. Стори му се, че някаква сянка преминава над отвора на шахтата, сякаш някой искаше да надникне вътре. Стори му се, че чува гласа на Ваялид, и той се изправи на крака и извика, но от студения въздух на дъното на шахтата гласът му беше станал дрезгав. Съмняваше се, че звукът от гласа му изобщо е достигнал до повърхността, дори ако някой се беше вслушвал за отговор. Джеф изчака известно време и отново извика, но не чу и не видя нищо.

Сигурно му се беше привидяло. Студът, тъмнината и пълната тишина притъпяваха сетивата му. След толкова много часове, прекарани на дъното, той изглежда изпадаше в състояние, в което жизнените му функции се забавяха. Джеф се опитваше да се пребори, но усещаше, че постепенно губи битката.

„Не ставай глупак. Остави го да дойде. Така просто няма да разбереш кога ще умреш.“

Но Джеф нямаше никакво намерение да умира. Възнамеряваше да живее още много години. Не беше намерил Ваялид само за да я загуби.

По-късно същата нощ, когато парчетата руда бяха заключени на сигурно място в сейфа на адвоката, Ваялид и чиновникът се върнаха при „Малкия Джони“. С тях имаше още един мъж.