Лей Грийнууд - Ваялид

Веднъж стигнала до този извод, Ваялид бе обзета от най-различни страхове. Кой би искал да попречи на Джеф да се прибере? Защо? Как? Тя не искаше да знае отговора на последния си въпрос, тъй като той я караше да си спомня за чичо си.

Но Ваялид беше уверена, че Джеф е още жив. Ако беше мъртъв, щеше да го усети. Трябваше да разбере какво се е случило с него. Прекара цял час в обмисляне и отхвърляне на възможности и най-накрая реши, че трябва да е отишъл в мините — или в онази, която смяташе да купи, или в нейната.

Но това не й помагаше много. Какво можеше да търси Джеф в мините посред нощ? Но Джеф едва ли беше тръгнал да търси адвокат посред нощ, а дори и да го беше направил, едва ли би останал при него дълго. Беше влиятелен човек и всички в Лидвил вероятно знаеха името му и щяха да направят всичко възможно, за да му угодят.

Трябваше да се добере до някаква информация и все трябваше да започне отнякъде. Ваялид знаеше къде се намираха канцелариите на адвокатите в града, тъй като беше минала по тази улица предишния ден.

Четвъртият адвокат, когото посети, имаше кабинет над „Банк ъф Лидвил“. Беше работил не само със семейство Рандолф, но и с Ели Гудуин и знаеше къде се намират и двете мини.

— Намират се една до друга на Фрейър Хил. Защо питате?

Ваялид не харесваше отношението на този човек. Той се държеше, сякаш тя си губеше времето, като задаваше въпроси за неща, които не й влизаха в работата. Ваялид лесно можеше да го накара да промени отношението си, но не искаше да му казва повече от необходимото, тъй като не знаеше на кого може да се довери в този град.

— Интересувам се от „Малкия Джони“. Господин Рандолф обеща да ми я покаже, но не се появи на срещата ни тази сутрин. Можете ли да ме заведете там?

— Страхувам се, че нямам време — което, разбира се, означаваше, че той не иска да се занимава с глупости.

— Може би някой от служителите ви може да ми помогне — предположи Ваялид.

— Не е безопасно една жена да се разхожда из тези хълмове при всичките тези мъже наоколо.

— Е, аз си тръгвам — каза Ваялид и стана. — Когато се видя с господин Рандолф, ще му кажа колко малко ми помогнахте.

Поведението на адвоката се промени коренно при тези думи. Зле прикритото му нетърпение премина в широка усмивка и желание да помогне. Ваялид беше права. Който и да беше отговорен за изчезването на Джеф, той не беше от адвокатската колегия в града. Единствената възможност, която й оставаше, беше някой да е бил заинтересован Джеф да не научи нещо за мините. Това означаваше, че или нещо ужасно се беше случило с чичо Ели, или искът беше фалшив, или и двете.

Ваялид усети, че започва да се плаши. Ако положението наистина беше толкова сериозно, колкото й се струваше, тя може би беше в голяма опасност. Ако някой беше убил чичо Ели и Джеф, едва ли щеше да се поколебае да убие и нея.

Отиде направо в телеграфната станция и изпрати две телеграми — до Джордж и до Медисън. Засега обаче не смяташе да ги чака да пристигнат в Лидвил. Джеф беше в опасност и всяка минута можеше да се окаже фатална.

— Сигурна ли сте, че искате да слезете в мината? — попита я чиновникът. Той беше възрастен мъж, изглеждаше здрав и като цяло не беше типът чиновник, който Ваялид очакваше да намери в канцеларията на една уважавана адвокатска кантора.

— Оттук не мога да видя нищо — отвърна тя.

Всъщност Ваялид можеше да види много. Мината се намираше на един от склоновете на планината Москито. Почти всички смърчове, трепетлики и борови дървета в протежение на няколко мили бяха изсечени. Единствено дънерите им показваха как природата бе искала да изглежда това място. Всяка мина се състоеше от няколко сгради. Навсякъде се виждаха купчини боклуци, изхвърлени от мините. Скалата се променяше от жълта през сивата почти бяла. Мините се намираха толкова близо една до друга, че около някои купчини шлака се бе наложило да бъде издигнат насип, който да ги предпазва да не се изсипят в другите мини по склона.

Ваялид слезе от двуколката и тръгна към мината „Малкия Джони“.

— Тази е затворена — каза чиновникът. — Затвориха я, когато Ели загина при срутване.

— Кой го намери?

— Харлан и Чапман. Те са собственици на „Сребърна вълна̀“. Тяхната мина започна да дава добри резултати малко след затварянето на „Малкия Джони“. Опитват се да я продадат.

— Мините, изглежда, не са раздалечени достатъчно, за да не се срещат тунелите им — отбеляза Ваялид.

— Всички мини са разположени нагъсто и затова имаме много съдебни спорове за парцелите — обясни мъжът.