Лей Грийнууд - Ваялид

Постепенно Ваялид забрави за целувките му, за ръцете му върху тялото й, за всичко друго освен чувството, което изпълваше слабините й и караше мускулите й да се свиват, а дишането й да идва на пресекулки. Усети, че Джеф засили темпото и наклони тялото си така, че той да влезе още по-дълбоко в нея.

Ваялид беше погълната от собствената си нужда. Засили темпото и усети как се приближава до външния кръг на нуждата си. Всяко навлизане на Джеф в нея я приближаваше до средата. Напрягайки мускулите си, Ваялид вкарваше Джеф все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не усети, че вълните започват да растат, всяка следваща по-висока и по-силна от предходната. Тя накара тялото да се движи още по-бързо, докато най-накрая не стигна до върха и не свърши.

Едва усети как Джеф се напряга и падна върху гърдите му в мига, в който топлото му семе се изля в нея.

Ваялид мълчаливо се притисна до Джеф. Не й се говореше. Щеше да й бъде необходимо малко време, за да свикне с онова, което се бе случило току-що. Това не беше просто първото й любене. Това не беше просто любов с мъжа, когото обичаше. Това не беше просто загубата на девствеността й. Тя се чувстваше преродена.

Това усещане беше малко глупаво, но Ваялид се чувстваше точно така и това нямаше нищо общо с физическото преживяване. Между тях двамата се беше случило нещо, което беше променило завинаги всичко между тях. Част от Джеф принадлежеше на Ваялид и част от нея принадлежеше на Джеф. Без значение какво щеше да се случи през следващите няколко дни или няколко години, те никога нямаше да могат да го върнат.

Вече не беше същата жена, която го беше поканила да се люби с нея. Ваялид не знаеше коя беше вече или какво точно се бе променило, но започваше да разбира особената връзка, която съществуваше между братята на Джеф и съпругите им. Имаше чувството, че душите им се бяха слели. Без значение къде ще отиде, без значение какво ще се случи с нея, тя никога нямаше да бъде напълно отделена от Джеф.

— Съжаляваш ли?

— Да — отвърна Ваялид и усети как той се напряга. — Съжалявам, че ми трябваха толкова много години, за те открия.

Той я притисна по-близо до себе си и я целуна по главата.

— А ти?

— Изобщо не съжалявам. Ако не бях се държал като абсолютно копеле през всичките тези годни, сега вероятно щях да бъда женен за друга и щях да се почувствам ужасно, когато те откриех.

Това се хареса на Ваялид, но тя продължи да го натиска, за да чуе още повече.

— Щеше да си си намерил някоя южняшка красавица, отговаряща на всичките ти изисквания. Дори нямаше да забележиш някаква си севернячка.

— Щях да те забележа. Забелязах те още в самото начало.

— И аз теб. — Само веднъж погледнах тялото ти и бях обладана от похот.

Джеф се извъртя, за да види лицето й.

— Кой, ти ли?

— Да. Ужасяващо, нали?

— Бъдещият ти съпруг е направо очарован. Похотта може да бъде едно чудесно нещо.

— Съгласихме се да изчакаме малко, преди да говорим за брак — напомни му Ваялид, като се отдръпна и седна в леглото. — Ти ми обеща, а един Рандолф винаги държи на думата си. Сам ми го каза.

Джеф я придърпа обратно до себе си.

— Може и така да е, но това не означава, че ни харесва да го правим.

Ваялид се изкиска.

— Ако ти харесваше, щях да се тревожа за теб.

— Ще ме мъчиш ли, жено?

— Не съм сигурна — каза през смях Ваялид. — Ще трябва да си помисля по въпроса.

— Докато ти мислиш, аз просто ще…

Известно време Ваялид не беше в състояние да мисли.

Джеф седеше на една маса в кръчмата „Хатенбек“ на ъгъла на „Стейт“ и „Харисън“. През цялата нощ тук влизаха миньори — някои, за да се нахранят, а други да се напият. Всички чакаха да им дойде времето да легнат в малкото свободни легла в Лидвил, повечето от които бяха дадени под наем на осемчасови смени. Докато чакаха, те се хранеха, говореха, пиеха и играеха комар. Повечето бяха твърде изморени или твърде пияни, за да ги е грижа какво казваха.

Никой не би познал Джеферсън Рандолф, президент на „Фърст Нешънъл Банк“ от Денвър. Единственото, което посетителите виждаха, бе един човек също толкова мръсен, колкото тях, облегнат на онова, което бе останало от едната му ръка след злополука в някоя мина.

Най-накрая мъжът, когото Джеф чакаше — Пит Колфакс — влезе в кръчмата. Джеф изрита стола изпод един мъж, който спеше върху масата и хъркаше.

— Намери си друга маса — каза му Джеф грубо и заплашително. — Хъркаш много силно.

Мъжът стана и отиде да си намери друго място за спане. Джеф изчака, докато Пит търсеше стол из заведението. Столът до Джеф беше единственият свободен в цялата кръчма. Пит дойде до масата на Джеф и седна, без да се представи. Джеф го остави да изпие едно уиски.