Лей Грийнууд - Лили

— Защо не си поговорите с приятелчетата му, докато аз не свърша една малка работа.

— Ти да се оправиш сам с мен? — Мъжът изглеждаше обиден.

— Доди, донеси ми чаша кафе. Това няма да продължи много.

Мъжът беше толкова ядосан, че се хвърли сляпо напред. Зак отстъпи с лекота встрани.

— Защо не си стоиш на мястото и не се биеш, проклет сводник? — извика мъжът.

— За да не си изцапам хубавите дрешки — отговори саркастично Зак.

— Ще ти разкъсам не само дрешките — закани се противникът му и отново се хвърли срещу него.

Зак се отмести за втори път, но успя да стовари юмрук върху слепоочието на мъжа, който се олюля от удара. Мъжът се обърна отново и се хвърли напред. Зак стрелна юмрук и нанесе само един удар в гърлото на противника си, но той се срина на пода и започна да се опитва да си поеме дъх.

Всичко свърши толкова бързо, че никой не можеше да повярва на очите си.

— А сега, преди да съм се ядосал наистина — обърна се Зак към останалите двама мъже, — си вземете приятелчето и се разкарайте оттук. Ако чуя, че той отново се е опитал да насила някоя жена, няма да се държа толкова добре с него. Вие се връщайте на работа — нареди той на служителите си. — Време е да отваряме.

Биячите вдигнаха поваления мъж и го изхвърлиха през вратата. Приятелите му го последваха безмълвно.

— Ето ти кафето — каза Доди и подаде една чаша на Зак.

— Забрави за кафето — каза той и направи гримаса. — Май съм си счупил ръката. Главата на този тъпанар беше твърда като желязо.

Лили стоеше неподвижно като статуя, очевидно удивена от бързата, брутална развръзка.

— Дай да я видя — каза тя, сякаш излизаше от транс. Взе ръката на Зак и внимателно разтвори пръстите му. Размърда всеки един поотделно, за да се увери, че няма счупвания. — Мисля, че само си ги навехнал. Това трябваше да се очаква. Ти го удари доста силно.

— Не мислех, че той ще си тръгне след няколко любезни думи — отвърна Зак.

Изпитваше тревожното чувство, че Лили го смяташе за отговорен за боя, колкото и кратък да се беше оказал той.

— Не. Ти нямаше друг избор.

По дяволите! Тя наистина му беше сърдита. Ако не беше искала сбиване, за какво тогава беше довела момичето тук? Тези мъже може би щяха да отстъпят пред един свещеник, но не и пред един комарджия. Нямаше начин Лили да не знае това.

Не, вероятно наистина не го знаеше. В Салем, Вирджиния, нямаше такива хора. Там ядяха свински шкембета, готвеха опосуми и омъжваха дъщерите си за мъже с имена като Йезекия. Какво можеше да се очаква от жена, която едва ли бе виждала през живота си нещо по-жестоко от бой с възглавници?

— Какво искаш да направя за приятелката ти? — попита я Зак. Нямаше смисъл да се чуди какво мислеше Лили за него. Това само затвърждаваше убеждението му, че тя беше напълно неподготвена за живота в Сан Франсиско.

— Позволи й да остане тук. Дай й работа.

— И защо да го правя?

— Няма нужда да се правиш на толкова коравосърдечен — каза с малко по-мек тон Лили. — Доди ми каза как помагаш на изпаднали в беда млади жени.

— Доди говори твърде много.

— Тогава трябва да ставаш достатъчно рано, за да ме държиш под око — отговори му Доди и повдигна вежди. Зак й хвърли един зъл поглед, след което се обърна към Джули.

— Какво можеш да вършиш? — попита той малко по-остро отколкото беше възнамерявал.

Момичето сякаш си беше глътнало езика и не можа да отговори.

— Не се плаши от него — ободри я Лили. — Той си ръмжи така за пред хората.

Доди за малко щеше да се задави от смях.

— Ръмжа, когато сметна, че някой иска да се възползва от мен — каза Зак. — Вие с Доди си намерете някаква работа — каза той на Лили. — Направете кафе, оправете леглата, направете индианско уиски. Само ме оставете да си поговоря насаме госпожица Петерсън.

— Ела — каза Доди на Лили. — Той наистина работи по-добре, когато е сам. Това е типично за хора като него.

Лили погледна първо Доди, след това Зак, но се остави Доди да я повлече след себе си.

— Ела тук и седни — обърна се Зак към Джули. Той я заведе до една маса, която беше достатъчно отдалечена, за да им даде малко спокойствие, но достатъчно близо, за да може момичето да вижда всички, които влизаха и излизаха. Той не искаше тя да се чувства застрашена. — Искам да ми разкажеш какво точно се е случило от момента, в който си напуснала дома си, до мига, в който прекрачи прага ми. Не пропускай нищо. Искаш ли нещо за пиене?

Тя поклати глава.

— Добре, започвай.

Разказът й не беше нищо ново за него. Зак бе чувал десетки такива истории. Починали родители, чичо, който искал нещо повече от засвидетелстване на роднинска обич. Също такъв млад обожател. Тя решила да се махне от малкото си родно градче, докато външният й вид все още й позволявал да си намери нещо по-добро.