Лей Грийнууд - Лили

Някакъв глас в подсъзнанието му го предупреди, че потъва все по-бързо и по-бързо в някаква бездънна пропаст, но Зак през целия си живот не бе обръщал никакво внимание на подобни предупреждения. Пък и днес Лили изглеждаше особено красива. Той усети, че се усмихва глуповато, докато изминаваше последните няколко стъпала и тръгваше към нея.

Зак реши, че трябва да направи нещо по отношение на реакциите си на нейното присъствие. Усмивката не беше проблем, но странното усещане в гърдите му беше. Имаше чувството, че някъде под сърцето си има въздушен мехур. А може би беше под левия му бял дроб. Не смяташе, че може да е в стомаха му. По дяволите, не беше сигурен къде точно, тъй като никога не бе имал добри познания по анатомия.

Лили винаги искаше от него да направи нещо, което той не желаеше. Тя обаче се извиняваше толкова очарователно, когато го молеше за това, че на него му беше абсолютно невъзможно да й откаже.

Зак не обърна внимание на тропането по входната врата.

— Тази вечер изглеждаш много добре — каза му Лили. — Да не би да се опитваш да заслепиш клиентите си, за да загубят по-лесно парите си?

Зак не беше подготвен за такъв неочакван комплимент. Той беше облечен в бяла риза, бяла вратовръзка, бяла жилетка и черно официално сако. Той се обличаше така веднъж или два пъти седмично. Това правеше заведението му да изглежда малко по-изискано. Клиентите му оценяваха това, но той не бе очаквал Лили да му изкаже одобрението си.

Това не би трябвало да го вълнува толкова много. Всеки екстравагантен израз, познат на жените, вече бе използван, за да бъде описан външният му вид. „Много добре“ не би трябвало да предизвика нещо повече от леко раздвижване на повърхността на езерото на самоуважението му, но вместо това предизвика огромна вълна. Зак реши, че сигурно се е разболял. Такова състояние не му беше присъщо.

— Едва ли си дошла тук, за да обсъждаме външния ми вид — отвърна той, когато се опомни. — Какво е този път? Доди, иди да видиш какво искат онези, които чукат по вратата.

Лили хвърли тревожен поглед към вратата.

— Това е Джули Петерсън — каза тя и посочи към момичето, което се беше втренчило в Зак, сякаш никога през живота ги не беше виждало мъж. — Тя има нужда от работа и подслон.

— И защо си я довела тук?

— Щях да я заведа при господин Торагуд, но те ни се изпречиха.

— Кой ви се е изпречил?

— Те — каза Лили и посочи към тримата мъже, които Доди бе пуснала да влязат в заведението и които сега приближаваха към тях.

Служителите продължаваха да си вършат работата, без да вдигнат поглед.

— Това е моето птиченце — изръмжа единият от мъжете на Зак. — Предай ми го.

Няколко от момичетата спряха работата си, за да видят какво ще се случи.

Зак мразеше мъже като този. Те го караха почти да се срамува, че и той е мъж. Мъжът посегна да сграбчи Лили, но тя се стрелна зад Зак и дръпна Джули след себе си.

Страхотно. Цял живот беше мечтал да се прави на човешки щит.

— Аз не държа птички тук — каза Зак. — Те не подлежат на обучение.

— Не ми се прави на умник — изръмжа мъжът. — Познавам мъжете като теб.

— Съмнявам се дали знаеш каквото и да било за мъже като мен. Или пък за почтените жени, щом като си мислиш, че можеш просто така да си ги вземеш от улицата.

Още няколко души от персонала спряха работата си и заслушаха в разговора. Неколцина дори се приближиха, за да виждат по-добре. Това не се харесваше на Зак. Той имаше чувството, че се намира на манежа на някакъв цирк.

— Стига си дрънкал — каза мъжът. — Отмести се от пътя ми.

— Съветвам ви да си тръгнете, преди да съм ви изхвърлил!

— И да си изцапаш хубавите дрешки! — Мъжът се изсм презрително. — Ти не можеш да изхвърлиш дори една котка. Предай ми птиченцата или ще си ги взема сам.

Зак въздъхна. Тази страна от живота на собственика на кръчма беше по-лоша от това да се оправя с измамници на карти.

— Няма да ги предам нито на теб, нито на някой друг, така че предполагам, ще трябва да се опиташ да си ги вземеш сам. Сам ли ще се оправиш, или винаги имаш нужда от помощ, за да се справиш с една жена?

Мъжът се изчерви.

— Ще те накарам да изядеш тези думи.

— Не съм гладен — отвърна Зак с най-любезния си глас. Сега те вече бяха заобиколени от плътен кръг зяпачи, които гледаха в нетърпеливо очакване. Един от биячите си проправи път напред.

— Да ги изхвърлим ли, шефе? — попита той Зак. Изражението на спътниците на мъжа показваше, че бих предпочели да си тръгнат сами.