Лей Грийнууд - Лили

— Но той заключи вратата.

— Знам един друг вход. Но ако ти го покажа, трябва да ми обещаеш, че няма да му позволиш да те изблъска отново навън.

— Той е по-едър от мен.

— Ако смяташ да отстъпваш на хората само защото са с няколко сантиметра по-високи или с няколко килограма по-тежки от теб, никога няма да постигнеш нищо в този град.

Тази философия се хареса на Лили. Когато си помисли, че точно тя трябва да я приложи, се почувства малко нервна, но бе окуражена от факта, че в Библията имаше твърде много примери, в които хора се бяха изправяли пред по-големи предизвикателства и бяха успявали. Може би Зак Рандолф беше нейният Голиат.

— Обещавам, че ще ритам и ще пищя толкова силно, че цялата полиция ще дойде тук, преди той да успее да ме изхвърли от стаята — каза Лили. — Покажи ми вратата.

— Ето, там е — каза Доди и посочи към една врата в края на коридора. — Тя води към килера му. Оттам се влиза в банята, а от нея — в спалнята.

Лили нямаше никакви затруднения да си намери пътя през тъмните помещения. Баща й не вярваше, че трябва да се палят лампи, освен ако светлината не беше необходима за изучаване на Библията. Лили бе прекарала половината си живот в мрак.

Когато тя влезе отново в спалнята, Зак вече си беше легнал, завесите бяха спуснати, а лампата — угасена. Тя се спря, за да обмисли какъв беше най-добрият подход. Да му дръпне завивките, нямаше да свърши работа. В мига, в който го направеше, щеше да й се наложи да закрие очи с ръцете си и той отново щеше да я изблъска навън.

Можеше да го залее с вода, но се страхуваше, че в отговор той щеше да я хвърли в залива. Може би трябваше само да го покапе леко. Тя се приближи на пръсти до леглото, което беше глупаво, тъй като все пак целта й беше да го събуди. Зак беше заспал. На Лили й беше трудно да повярва, че някой можеше да заспи толкова бързо.

Тя дръпна отново завесите. Зак не се помръдна. Лили отиде в банята, наля малко вода в една кана и се върна в спалня като държеше каната над леглото, тя потопи пръсти във модата и тъкмо щеше да напръска челото на Зак, когато той отвори очи.

— Да не си посмяла!

Той бе проговорил толкова неочаквано, че Лили подскочи. Ръката й трепна и водни капки опръскаха лицето му. Другата й ръка изпусна каната и водата се изля върху чаршафите, и възглавниците и Зак.

Той скочи от леглото като избухнал вулкан, без да забелязва, че беше чисто гол, нито пък че засипваше Лили с поток от думи, каквито не бе чувала никога през живота си. Тя нямаше време да се запита за значението им, но реши, че е твърде вероятно краят на живота й да настъпи само след няколко секунди.

— Ти си още гол! — извика тя и изтича зад един диван, за да се спаси от удушаване, но без да сваля очи от него.

— Разбира се! — извика в отговор Зак. — Как очакваш да спя?

— Облечен в нощница като всеки добър християнин — отвърна Лили. — Покрий се. При шума, който вдигаш, хората могат да се уплашат и всеки момент някой може да нахълта тук.

— По дяволите! — изрева Зак, метна се на леглото и се уви в чаршафа с едно бързо движение. След това седна в леглото и остана втренчен ядосано в Лили. Миг по-късно той стана от леглото и тръгна към нея с бавни и заплашителни стъпки.

Вниманието на Лили бе разделено между надвисналата над нея опасност и мокрото петно на чаршафа. Чаршафът висеше от едното рамо на Зак и се впиваше провокиращо в едното му силно, мускулесто бедро.

Лили отдавна бе забелязала колко привлекателна е мъжката физика, но никога през живота си не я беше виждала толкова отблизо и при такива обстоятелства. Ефектът върху нея беше хипнотизиращ. Съзнанието, че мокрото петно върху чаршафа стигаше чак до слабините на Зак, я парализираше. За нейно щастие, останалата част от чаршафа беше суха и плътна.

— Защо ръцете не са върху очите ти? — изръмжа Зак и черните му очи се впиха в нейните. — Защо коленете ти не треперят и стомахът ти не се обръща?

Лили стисна здраво ръба на дивана.

— Стомахът ми не е съвсем спокоен и не мога да разчитам напълно на краката си, но не смея да си закрия очите, защото се страхувам, че можеш да ми направиш нещо лошо.

— Би трябвало да те изхвърля през прозореца. — Той продължи да настъпва бавно, стиснал здраво чаршафа с едната си ръка.

Лили не смяташе, че Зак говори сериозно — той приличаше на карикатура на мъж, който се опитва да стресне една напълно облечена жена, като същевременно се опитва да запази приличие, покривайки се с чаршаф, — но не му вярваше. Може би той наистина мислеше онова, което бе казал. Двамата бяха сами в стаята, вратата беше заключена и нямаше начин някой да влезе и да й помогне.