Лей Грийнууд - Джейк

— Вероятно, но не искам да се окажа виновен, че едно дете умира от глад — отряза го Джейк.

Не знаеше дали Уорд просто се опитваше да покаже признателността си, че в момента не чака смъртта под някой хвойнов храст, или пък по принцип притежаваше ужасния навик да принуждава другите да вършат и неговата работа, но на Джейк страшно му омръзна притворният и неискрен начин, по който говореше и действаше Уорд. Изабел и без това изглежда нямаше много добро мнение за него и изобщо не се нуждаеше от друг човек, който да изтъква собствените му недостатъци.

Джейк погълна кафето си наведнъж, изруга, когато то изгори гърлото му, и пусна чашата и чинията си в горещата вода при останалите съдове.

— Утре тръгваме много рано.

Уорд бе искрено изненадан.

— Би трябвало да оставиш един ден животните да се напасат и напият колкото могат повече с вода. Предстоят ти осемдесет мили без капка вода.

— Знам — отвърна Джейк, като се чудеше дали Уорд се мислеше за единствения човек, стъпвал някога в Западен Тексас. — Знам също, че около стотина индианци са минали по пътя преди около две седмици. Обикновено те не се бавят много. Не желая да съм наблизо, когато се върнат.

— Индианци! — възкликна Изабел. — Надявам се, че не са същите, които са убили родителите на Дрю.

Проклятие! Сега пък я беше изплашил.

— Индианци има по целия път до Санта Фе — отвърна Джейк. — Тези не са по-различни от останалите. Просто не искам да се срещам с тях.

— Кога искаш да е готова закуската? — попита Изабел.

— Един час преди зазоряване. Отсега нататък ще пътуваме през нощта и ще почиваме по време на най-големите горещини. И за животните така ще бъде по-лесно.

За Изабел обаче изобщо не бе по-лесно. Първият ден мина без инциденти, но от втория всичко стана по-трудно. Готвенето през деня, когато слънцето я изгаряше и вятърът навяваше боклук в чиниите, не допринасяше особено за подобряване на настроението й или за вкуса на храната.

Дрю, Пит и Уил бяха прекарали по-голямата част от нощта в претърсване на околността за дърва. Между Кончо и Пекос нямаше буквално нищо друго, освен бизонска трева. Изабел бе привикнала на много неща през последните няколко седмици, но Джейк си мислеше, че просто ще обърне фургона и ще се отправи към Остин, ако се наложи да пали огън с бизонска трева.

От един голям клон Уорд си бе направил нещо като бастун. Джейк би бил по-доволен, ако той бе останал да лежи. Уорд повече пречеше, отколкото помагаше. Разбира се, Изабел си мислеше, че Уорд е чудесен. Джейк не разбираше защо жените винаги се впечатляваха от тези неща.

— Наистина трябва повече да почивате — каза тя, когато Уорд настоя да смели кафето. — Когато отново сте в състояние да яздите, ще сте от голяма помощ на Джейк.

— Не мога да си представя да ви оставя да готвите за всички тези мъже, без някой да ви помага.

— Дрю може да ми помага.

— Аз искам да яздя — възпротиви се момчето. — Не съм по-лош от всеки един от тях. — Той посочи към по-малките момчета. — Не искам да кажа, че не искам да ви помагам, мис, но бих предпочел да върша мъжка работа.

Господи, мислеше си Джейк, как тези хора можеха постоянно да дрънкат глупости. Думите се сипеха от устата им, като че ли това бе най-естественото нещо на света.

Повече от всякога това го накара да се чувства като пълен глупак. Той просто не можеше да говори красиви думи. Когато се опиташе, всичко се проваляше. Не беше възпитан като Уорд и Изабел. По дяволите, той не познаваше и половината от нещата, които те смятаха за абсолютно необходими. На Изабел и харесваше да си говори с Уорд. Джейк разбираше това, като виждаше как поглежда другия мъж и му се усмихва.

Не можеше да я вини. Можеше да вини само себе си, че продължи да си мечтае за невъзможни неща.

Дори един-единствен хълм не нарушаваше монотонното еднообразие на равнинната прерия. Тревата все още не бе изсъхнала и пожълтяла, но слънцето продължаваше да сипе жар от небето. От ден и половина стадото бе без вода. Животните се скупчваха на групи и мучаха жално. Когато жаждата им се усили, животните започнаха да си спомнят последното място, където бяха пили вода. През цялата сутрин едно след друго животните се отделяха от стадото и се опитваха да се върнат до Кончо Ривър. Момчетата постоянно завръщаха животни към стадото. Конете им бяха капнали от умора.

— Щадете конете — повтаряше им постоянно Джейк. — Не можем да си позволим да загубим нито един.

За такова пътуване той имаше нужда от осем коня за всеки ездач. Разполагаше само с по четири.