Лей Грийнууд - Джейк

— Сега, изглежда, имаме цяла дузина — отвърна Изабел.

— Мен не ме смятайте — заяви Дрю с враждебен тон.

— Напротив, Дрю, и двамата влизаме в това число — каза Уорд. — Бих се радвал, ако не им създаваш неприятности. С мен ще имат достатъчно.

Отстраняването на дръжката на стрелата се оказа по-трудно, отколкото си бе представяла Изабел. Джейк можеше да я извади само след като преди това я натисне да се покаже от другата страна. В един миг Изабел си помисли, че ще припадне. Тя не припадна, но Уорд загуби съзнание почти веднага.

— Почисти раната обилно с уиски — каза Джейк. — Не искам да се инфектира. — Той разгледа по-отблизо грозната рана. — Честно казано, не разбирам как все още не се е инфектирала.

— Той ще се оправи ли? — попита тревожно Дрю. Момчето беше пребледняло като платно.

— Ще трябва да почакаме и ще видим — отвърна Джейк. — Раната е много сериозна. А сега се качвай във фургона. Чака ни много път, преди да спрем за нощуване.

Уорд дойде в съзнание половин час по-късно.

— Виждам, че все още не съм умрял — обърна се той към Изабел.

— Раната беше започнала да се инфектира — каза тя.

— Знам. Използвах всичката карболова киселина, която имах, за да предотвратя гангрената. Надявам се, че съм успял. — Уорд се огледа наоколо. — Къде отиваме?

— Ще си потърсим място за нощуване. Може би ще можем да спрем по-рано.

— Не — възпротиви се Уорд. — Знам едно място на около двайсет мили оттук.

— Твърде далече е, няма да стигнем преди мръкване, след като вече се забавихме — отвърна Джейк.

— Вие сте много близо до главния път на индианците, който се простира от север на юг.

— Момчетата не са в състояние толкова бързо да пришпорват говедата. Вършат тази работа едва от една седмица, а не мога да оставя Изабел сама.

— Спокойно се погрижи за момчетата. Аз ще отведа фургона до мястото.

— Познаваш ли тези равнини?

— Като дланта на ръката си.

Джейк все още не можеше да вземе решение.

— Опиши ми това място — каза накрая той.

Уорд описа мястото и даде подробни инструкции на Джейк как да стигне дотам.

— Добре, но внимавайте и си отваряйте очите на четири.

— Върви — подкани го Изабел. — Момчетата имат по-голяма нужда от теб.

Това не беше вярно. Никога не бе имала нужда от някого толкова отчаяно, както сега от Джейк. Момчетата щяха да свикнат с работата и той щеше все по-малко да им е нужен. Тя никога нямаше да превъзмогне нуждата си от него.

— Разкажи ми за себе си — обърна се тя към Уорд, когато потеглиха отново. — И не пропускай да ми кажеш какво правиш сред тази забравена от бога страна съвсем сам.

Изабел следеше с поглед Джейк, който изчезваше в далечината. Не му бе нужно много време — в един миг беше до нея, а в другия вече беше изчезнал. Изабел искаше да извика и да го помоли да се върне. Не би трябвало да се чувства толкова самотна, не и когато при нея във фургона бяха Уорд и Дрю.

Почувства се изоставена. Тази сутрин двамата с Джейк бяха споили нова връзка във взаимоотношенията си, която беше от много голямо значене. Те бяха свързани по начин, който беше важен за нея. Тя беше станала малка част от Джейк, докато той се бе превърнал в център на вселената й. Изабел не смяташе, че Джейк осъзнава това, но тя знаеше.

Изобщо не му харесваше това, което виждаше. Отпечатъците от конски копита бяха стари, но нямаше съмнение, че повече от сто индиански коня бяха минали на север, по същия път, по който трябваше да мине стадото му. Индианците щяха да се върнат. Въпросът беше кога. Освен ако не завалеше силен дъжд, нямаше възможност да пропуснат ясната следа, която оставяха животните.

Те щяха да ги последват, Джейк бе сигурен в това. Но точно сега Джейк се тревожеше за следващите осемдесет мили. Идеалното място за лагеруване на Уорд беше при Кончо Ривър. Това щеше да е последния път, когато щяха да спрат при вода, преди да стигнат реката Пекос. Това означаваше четири дни в сухата равнина, под палещите лъчи на слънцето. Джейк беше обмислял идеята да остави един ден животните да пасат на воля и да си починат. Сега трябваше да изостави този план.

След това изникваше въпросът, какво да прави с Уорд и Дрю. Не мислеше, че те ще пожелаят да изминат целия път до Санта Фе, но не можеше да смени посоката и да ги откара на изток. Нито пък искаше да поема отговорност за още едно момче сирак, макар че в този момент не виждаше разликата с едно момче повече или по-малко.