Уилям Грифин - Заложникът

В Санта Мария, след като се обади на управителя на имението си, се качи на огромен междуградски автобус — много по-приятен от американските „Грейхаунд“, на които бе пътувал. Всяка седалка имаше телевизор, студен бюфет, дори приятно червено вино, макар да бе масово производство. Пътуването бе триста и двайсет километра, чак до Хагуарао, селскостопанско градче на границата между Бразилия и Уругвай.

Рикардо, управителят на имението, го чакаше с тойота „Ленд Круизър“. Двамата седнаха в приличен, макар и доста семпъл ресторант, за да изпият по чаша местно мерло, много по-хубаво от виното, сервирано в автобуса, и чак след това потеглиха за Уругвай. Дори да имаше някакъв паспортен контрол на границата, доктор Лоримър така и не го забеляза. Два часа по-късно „Ленд Круизъра“ зави по добре поддържан път, засипан с чакъл, и мина под надпис от ковано желязо, на който бе изписано:

ШАНГРИ-ЛА

— Добре дошъл, докторе — поздрави го Рикардо.

— Благодаря ти, Рикардо — отвърна Жан-Пол. — Ще поостана известно време. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Разбира се, докторе.

— И нещо съвсем по мъжки, Рикардо. Нали разбираш, че ще ми трябва женска компания?

— Още тази вечер ли, докторе? Не сте ли уморен от пътуването?

— Да видим дали ще успееш да осигуриш някоя, която да накара кръвта ми да кипне.

— Има едно-две момичета, млади момичета — обясни Рикардо, — които може и да ви заинтригуват.

— Добре — отдъхна си доктор Лоримър.

Десет минути по-късно „Ленд Круизъра“ спря пред просторна едноетажна къща, боядисана в бяло.

Шестима слуги излязоха бързо, за да поздравят El Patron със завръщането у дома. Едно от момичетата, със светла кожа, девойче на около шестнайсет, му се стори интересно.

Доктор Лоримър му се усмихна, докато вървеше към къщата.

Посолства на САЩ

„Авенида Колумбия“ 4300

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

18:25, 20 юли 2005

Джей Уинслоу Мастърсън, много висок, добре облечен, много черен афроамериканец на четирийсет и две, заклет американец, който ненавиждаше почти всичко френско, се бе облегнал на прозореца в кабинета си и наблюдаваше демонстрацията навън.

Кабинетът на Мастърсън бе на втория етаж в посолството, непосредствено до кабинета на посланика. Мастърсън бе заместник-посланик — или вторият човек в посолството, — а в момента изпълняваше длъжността пълномощен министър или представител на президента на Съединените щати в Република Аржентина.

Посланикът Хуан Мануел Силвио бе „отвъд реката“ — в Монтевидео, Уругвай — за нещо като работен обяд с Майкъл А. Макгрори, пълномощен министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай. Двамата посланици или техните заместници се срещаха редовно на всеки две седмици или в Буенос Айрес, или в Монтевидео.

Силвио се бе качил на ранния полет от летище „Хорхе Нюбъри“ в Буенос Айрес, който кацаше в Монтевидео след двайсет и шест минути, в седем и пет сутринта, и го очакваха да се върне в три и десет следобед с ферибота. Бързият катамаран изминаваше разстоянието за малко повече от три часа. Посланикът казваше, че за всичкото това време в кабината първа класа успява да се справи необезпокояван с поне част от бумащината, натрупала се на бюрото му.

Днес, прецени Мастърсън, се бяха събрали поне триста демонстранти, за да дрънкат с тенджери и тигани. Оградата не бе достатъчна, за да ги спре, затова поне петдесет ченгета, половината от конната полиция, ги охраняваха.

Демонстрантите ръкомахаха — поне докато си мислеха, че телевизионните камери са включени, — вдигнали лозунги против Международния валутен фонд, следователно и против намесата на САЩ, американската фискална политика и Америка по принцип. Виждаха се поне шест плаката с лика на някого, доста приличащ на Ернесто „Че“ Гевара.

Преклонението на аржентинците пред Гевара удивляваше и силно дразнеше Мастърсън. Макар и с нежелание, си признаваше, че се възхищава на Фидел Кастро, повел шепа мъже в кубинските планини, за да ги обучи и тренира, а след това успял да свали правителството и оттогава насетне показваше среден пръст на най-влиятелните нации в света.

Гевара обаче беше друга работа. Аржентинският лекар се бе грижил за Кастро. Доколкото Мастърсън знаеше, това бе единственият му принос към каузата на комунизма. Беше се провалил напълно като революционер. Опитът му да привлече и Африка бе завършил катастрофално. Бяха необходими нищо и никакви стотина войници от американските Специални части в Африка, за да го накарат да побегне с подвита опашка. След това се бе преместил в Боливия, където го очакваше още по-малка група Зелени барети, повечето кубинци от американски произход. Те не просто смачкаха амбициите му за революция, ами го направиха за посмешище в цяла Латинска Америка.