Уилям Грифин: Заложникът

Докато си проправяше път в йерархията на Обединените нации, бе прекарал достатъчно време по места като Конго и бе свикнал с миризмата и вида на обезобразени тела.

Погледна отново трупа пред бюрото и реши, че преди да му прережат гърлото, са му изтръгнали два нокътя, а след това — сигурно по-късно — шест зъба. По горната част на тялото и бедрата се виждаха множество разрези, по всяка вероятност направени с нож.

„Знаех си, че ще се случи нещо подобно, но не го очаквах толкова скоро. Мислех, че остават поне още две седмици.

Видя ли ме някой, когато влизах?

Не.

Накарах таксиджията да спре на «Кобенцлгасе» шест къщи преди адреса и той ме видя, че тръгвам към вратата, преди да потегли.

Има ли нещо, което да ме издаде тук в апартамента?

Сигурно, след като са приключили с него, не са оставили нищо важно.

Освен това няма никакво значение. Време е да вървя.

Единственият въпрос е дали ме чакат в Париж.

Много възможно е това да е само предупреждение към мен.

Не мога да разчитам на предположения.“

Доктор Жан-Пол Лоримър излезе спокойно от кабинета, вдигна куфара от мястото, където го бе оставил на влизане, и се спря замислен за момент, след това извади от джоба си ключа на апартамента и го остави на масата до вратата.

Накрая излезе на „Кобенцлгасе“ и потегли куфарчето след себе си. Тръгна надолу по хълма към спирката на трамвая и се качи в първия, който дойде.

Когато стигна пред Виенската опера на „Картнер Ринг“, той слезе и се прехвърли на трамвай за западната гара на Виена на „Мариахилферщрасе“.

Купи си билет за единично купе на влак EN 262 с платинената кредитна карта на „Американ Експрес“, издадена от Обединените нации.

Видя, че му остава достатъчно време, преди влакът да потегли за парижката Гар дьо л’Ест в осем и трийсет и четири, излезе от гарата, намери кафене и си поръча двойно кафе mit Sclagobers, посегна към брой на „Виенер Куриер“ и седна на една маса.

„Рю Мосю“ 7

Париж VII, Франция

12:05, 13 юли 2005

Доктор Жан-Пол Лоримър обходи с тъжен поглед апартамента си. Знаеше, че много от нещата тук ще му липсват — не само изисканите антики, които си бе позволявал през последните години, — ала не можеше да направи нищо.

Освен това се колебаеше дали да остави почти седем хиляди евро в сейфа. Седемте хиляди бяха осем хиляди американски долара. Само че като оставеше всичко — включително парите в сейфа, — беше почти сигурно, че ще обърка поне за известно време онези, които го търсеха.

Не че бе тръгнал за кътчето на мечтите „Шангри-Ла“, без да е осигурен финансово. Разпределени почти по равно в Банко Централ, Банко Кофак, Банко Кредито и Банко Хипотекарио, го чакаха шестнайсет милиона долара, повече пари, отколкото преди десет години Жан-Пол си бе представял, че някога ще притежава.

В „Шангри-Ла“ си имаше луксозен апартамент с изглед към Атлантическия океан, а на около сто и шейсет километра на север, в Сан Хосе, можеше да разчита на откъсната от света estancia, разположена на две хиляди хектара, която носеше добра печалба от развъждането на добитък.

Собствеността и банковите сметки бяха на името на ливанския гражданин Жан-Пол Бертран, паспортът му бе издаден от ливанското външно министерство със снимката и пръстовия отпечатък на Жан-Пол Лоримър. Паспортът му бе струвал цяло състояние, но ето че сега бе повече от ясно, — тези пари бяха разумна инвестиция.

Жан-Пол взе със себе си само два куфара и чантата на колелца, с която бе пътувал до Виена. В трите бе разделил на малки пакети сто хиляди американски долара, скрити в обувки, чорапи, във вътрешните джобове на сака и къде ли още не. Предварително бе готов да се отърве от багажа, ако станеше ясно, че няма начин да отпътува за „Шангри-Ла“, без да мине митническа проверка.

Имаше и още пет хиляди долара — на пачки по хиляда, — пъхнати в различни джобове на костюма, и четири паспорта с негова снимка, които не бяха издадени от нито едно правителство.

Жан-Пол се затрудни малко с багажа, докато спре такси, ала след това всичко тръгна гладко.

От международното летище „Шарл дьо Гол“ се качи на самолет на кралските „Еър Марок“ под името Омар дел Данти, мароканец, и отпътува за Казабланка, където слезе на международното летище „Мохамед V“. Два часа по-късно се качи под името Морис Лелан, французин, на полет на „Ер Франс“ до Сенегал, който кацаше на международното летище „Йоф“. Все още под името Лелан, в девет и трийсет същата вечер той се качи на полет на „Ал Италия“ за Сао Пауло в Бразилия. Там се прехвърли на двумоторен самолет на „Нордесте Линас Аереас“, бразилска авиокомпания, и отпътува за Санта Мария.