Уилям Грифин - Заложникът

— Не, благодаря, господине — отвърна Мюлер.

Сейфът беше занитен и към една от вътрешните стени, и към пода. На Жан-Пол му бе най-удобно да седне на пода, когато търсеше нещо вътре. И сега бе седнал.

Не успяваше да открие паспорта, но най-сетне го откри.

„Паспортът е фалшив. Как е възможно да се появи паспорт с моето име на него? Какво става?

Ама, разбира се. Ако някой провери, съществува валиден паспорт на името на Жан-Пол Бертран.

Господи, възможно ли е това да стигне до пресата?“

Чу някакъв звук и погледна през рамо.

По-младият, инспектор О’Фалън, бе застанал зад него.

„Този пък какво търси тук?“

— Инспектор О’Фалън, нали? — попита Жан-Пол.

— Не съвсем — отвърна Кастило на английски.

— Какво?

— Нали знаеш как е, Лоримър? Понякога хората използват чужди имена. Би ли ми подал паспорта, а след това се изправи.

— Какво става тук?

Кастило грабна паспорта от ръката на Лоримър, прекрачи го и отвори широко вратата на сейфа.

Жан-Пол се провлачи по пода и се опита да се изправи.

След това усети, че някой го изправя на крака.

— Сложете ръцете си отзад — нареди мъжът, който се бе представил като помощник-инспектор Мюлер.

Жан-Пол се подчини безропотно.

Огледа кабинета.

Мюлер правеше нещо с ръцете му.

Жан-Пол огледа внимателно лицето на инспектор О’Фалън, който го бе нарекъл Лоримър на американски английски.

В следващия момент нещо привлече погледа му.

От прозореца надничаше лице и непознатият се канеше да счупи прозореца.

Последното, което Жан-Пол Лоримър видя, преди деветмилиметров куршум да се забие в челото му, бе оранжев блясък, който счупи прозореца.

Кастило реагира инстинктивно, когато прозорецът се счупи и се чу гърмежът. Той се просна на земята и се претърколи зад бюрото, а след това посегна към „Беретата“, пъхнат в колана.

„Какво, по дяволите, беше това?

Бюрото ще ме защити точно колкото и кутия с носни кърпички срещу деветмилиметров куршум.“

Отвън се чу стрелба. Той веднага позна тътена на „Кар–4“. Не беше само една. След това долови пропукването на 7.62.

„Не чух ли 7.62 тъкмо преди проклетият автомат да започне да гърми?“

Забеляза някакъв шнур на пода до бюрото.

„Ако не могат да те видят, значи не могат и да те застрелят.

Освен ако не започнат да стрелят напосоки с автомат.

Какво, по дяволите, става тук?“

Дръпна рязко шнура и лампата на бюрото на Лоримър се строполи на пода. Ала не загасна.

„Мама ти стара!“

Чу се нов пукот от 7.62, неразбираеми викове и нови изстрели от „Кар–4“.

Кастило придърпа лампата, откри ключа и загаси. Стаята потъна в мрак.

Изправи се на колене и се хвърли към ъгъла. Никой не се опита да го застреля. Напипа стената и се изтласка по-близо до ъгъла. Изчака миг, за да свикнат очите му с тъмнината. За да загаси лампата, се бе взрял в крушката и сега почти не виждаше.

Най-сетне различи очертанията на прозореца и вдигна „Беретата“ с две ръце.

— Алфредо? — повика той Мунц.

— Уцелиха ме — отвърна Алфредо. — Не знам дали е зле.

Мозъкът на Лоримър ме оплеска целият.

Последва нов залп от „Кар–4“, този път от по-далече.

След това долетя гласът на Кенсингтън.

— Има ли някой жив вътре?

— Само добрите — провикна се Чарли.

Някой ритна вратата, за да я отвори. В отвора се появи ръка с насочено напред фенерче и лъчът пробягна из стаята.

Кенсингтън влезе заедно с ефрейтор Лестър Брадли, вдигнал в готовност снайпера.

— Разкарай проклетия фенер от очите ми — нареди Кастило. — Лампата падна отстрани на бюрото.

Кенсингтън я откри, включи я и се отправи към Кастило. Изчака го да се изправи и заяви:

— Онези плужеци, които и да бяха, са успели да минат през Кранц. Можеш ли да повярваш?

— Той добре ли е?

— Прерязали са му гърлото, майоре — отвърна Кенсингтън.

— Мама му стара!

Кастило отново се приближи до бюрото и погледна експлодиралата глава на Жан-Пол Лоримър, а след това към кръвта, която продължаваше да се стича от раната на полковник Алфредо Мунц.

— Мама му стара! — повтори той.

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо

Република Уругвай

22:25, 31 юли 2005

— Ще се оправите, полковник — заяви сержант Робърт Кенсингтън на падналия до бюрото Мунц. — На мускулите ще им трябва повечко време, за да се възстановят, ще ви боли, когато се движите и дишате. Мога да извадя куршума, ако кажете.

— По-добре да изчакам, докато стигнем до някоя болница — отвърна Мунц.