Уилям Грифин - Заложникът

Отново отиде при скарата, обърна пържолата, тя покафеняваше равномерно, и пак се върна в кухнята. Сосът бе почти готов, „Мерлото“ бе малко повече, затова той увеличи котлона.

След това пробва зеленчуците с вилица. Пет минути по-късно всичко бе готово. Погледна часовника си, отпи от „Кабернето“ и реши, че е време да седне на масата.

Свали пържолата от скарата, прехвърли я в чиния и я отнесе в кухнята. Прехвърли я в кръгло плато и я захлупи с първата чиния.

Опита гъбения сос за последен път, добави щипка сол и отново захлупи тигана.

Извади внимателно половината зеленчуци и ги подреди в платото.

Прехвърли пържолата на дъска за рязане. Наряза я на тънки резени и ги прехвърли в средата на платото.

С ножа избута зеленчуците от едната страна на месото, а от другата сипа останалите.

Посегна към тигана с гъбения сос и заля подреденото ястие.

— Анна-Мария — обяви той. — Това се казва „Шатобриан“.

— Si, senor.

— Прехвърли соса в сосиера, след това сервирай. Аз сам ще взема виното.

— Si, senor.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Мария.

— Не, мила. Благодаря ти. Защо не отидеш да се изкъпеш? Идвам след малко.

Той взе бутилката „Каберне“ и чашата и се премести в трапезарията.

Анна-Мария внесе платото.

— Донеси и хляб, ако обичаш. От питките. И масло. Не забравяй, разбира се, солта и пипера. И соса.

След като Анна-Мария донесе всичко, той се огледа, за да е сигурен, че всичко е наред.

— Благодаря ти, Анна-Мария. Можеш да си вървиш. Не ме безпокой повече.

— Si, senor — отвърна Анна-Мария и излезе от трапезарията.

Три минути по-късно се върна.

Жан-Пол се подразни. Нали й каза ясно, че не желае да го безпокои. Едва бе подредил резенчетата месо, които ухаеха великолепно.

— Нали ти казах да не ме безпокоиш повече!

— Моля да ме извините, господине, ама навън чакат двама… служебни лица.

— Служебни лица ли? Какви са тези служебни лица?

— Служебни лица. От правителството. Имат значки.

„Това пък какво е, по дяволите?“

— Искат да ви видят, господине.

Жан-Пол се надигна нервно, хвърли салфетката на масата и закрачи към входната врата.

На прага чакаха двама непознати.

— С какво мога да ви помогна, господа?

— Вие ли сте господин Жан-Пол Бертран?

— Да, аз съм. А вие кои сте?

— Аз съм помощник главен инспектор Мюлер от бюро „Имиграция“ — представи се по-едрият. — Това е инспектор О’Фалън.

Той подаде документите и на двамата.

— Моля да ни извините за безпокойството, господине — започна Мюлер. — Идваме в такова неудобно време, при това вечер. Искрено се извинявам, господине.

— За какво става въпрос?

— Имате ли паспорт, господин Бертран?

— Естествено, че имам.

— Сигурен ли сте, господине?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо питате?

— Господин Бертран, както вероятно знаете, бюро „Имиграция“ вече е компютъризирано.

— Чух.

— Днес следобед, господин Бертран, според нашия компютър, сте се опитали да влезете в страната с полет на „Вариг“ от Рио де Жанейро.

— Пълен абсурд!

— Според нашия компютър сте влезли в страната преди известно време, но не сте я напускали.

— Точно така.

— Подозираме, господин Бертран, че другият господин Бертран, когото задържахме, не е човекът, за когото се представя. Паспортът му или е подправен, или той по някакъв начин се е добрал до вашия паспорт.

Помощник главен инспектор Мюлер остави на Жан-Пол Бертран време да помисли, след това продължи:

— Вариантите са два, господин Бертран. Можем много лесно да разрешим въпроса. Ако имате паспорт, значи другият е подправен. Следователно другият господин Бертран ще бъде подведен под отговорност. Ако обаче вашият паспорт е… не е налице… Подобни неща се случват, господине. Ако по някакъв начин се е озовал в ръцете на другия господин Бертран, тогава трябва да разнищим въпроса. Не мога да повярвам, че господин с вашето положение би заел паспорта си…

— Разбира се, че не бих! — възмути се Жан-Пол. — Паспортът ми е… би трябвало да бъде в сейфа. Ще го донеса.

— Много ви благодаря, господине.

— Да ви предложа ли по чаша кафе, нещо за пиене, докато чакате?

— Не, господине, благодаря — отвърна инспектор О’Фалън. — Дежурни сме.

— Връщам се веднага — заяви Жан-Пол Бертран. — Сейфът ми е в кабинета в задната част на къщата.

— Благодаря, господине — обади се помощник главен инспектор Мюлер.

— Заповядайте в хола — покани ги Жан-Пол. — Бихте ли изчакали тук? Наистина ли не искате нищо за пиене?