Уилям Грифин - Ловците

— Бих искал и за мен едно копие, разбира се. Ще има ли проблем да отидем до имението?

— Ордьонес не дава и пиле да прехвръкне. Него трябва да попиташ.

— Какво ще кажете да отидем в моя кабинет — предложи Хауъл — и да видим дали ще успеем да се свържем с него по телефона. Така няма да пречим на Джим.

— Просто за да съм сигурен какво правя тук, цялата тази работа става с одобрението на посланика, нали? — попита Артигас.

— Точно така — потвърди Хауъл. Кимна към вратата. — Тръгваме ли?

— Искам да си кажа две думи с теб, Артигас — обади се Монахан, а след това се обърна към Хауъл. — Дай ми няколко секунди, Боб.

— Разбира се — усмихна се Хауъл и излезе от кабинета на Монахан. Юнг го последва.

И двамата чуха гласа на Монахан.

— Затвори вратата, Джим.

Спогледаха се.

— Предполагам, че Монахан току-що му нареди да докладва всичко, което правим — каза Хауъл. — Можеш ли да ме наречеш параноик заради подобни подозрения?

Кабинет на културния аташе

Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776

Монтевидео, Република Уругвай

10:55, 6 Август 2005

Нямаше причина Хулио Артигас да предаде разговора на главен инспектор Ордьонес, защото Хауъл включи на високоговорител и всички чуха за какво става въпрос.

Хауъл заговори пръв.

— Главен инспектор Ордьонес е много отзивчив, нали?

— Уругвайска любезност — уточни Юнг. — Или професионална услужливост. Може би… и двете.

— Предложението да ни закараме „Хюи“ до имението беше изключително щедро — обади се Хауъл.

— Освен това изяви желание да дойде с нас. Наистина много любезно от негова страна — закима Юнг.

— Братовчедът Хосе е очарователен човек — намеси се Артигас. — Само не забравяйте, че е невероятно умно ченге.

— Защо ни го казваш, Хулио? — попита Хауъл.

— Я стига — сопна се Артигас.

— Какво трябва да означава това „Я стига“?

— Тук става нещо. Нямам представа какво точно, но вие двамата сте наясно.

— Така ли смяташ? — попита Хауъл. — Според теб, Хулио, какво става?

— Първо, Лоримър не е никакъв наркодилър, убит по време на провалена сделка. Второ, Хосе Ордьонес няма да се върже на подобни дивотии.

— Той ли ти го каза? — попита Юнг.

— Не беше нужно. Знам го със сигурност.

— А той какво мисли, че знаеш? Или по-точно какво предполагаш, че знае? — попита Хауъл.

— Знам, че се е захванал с няколко неща, които не му дават мира — призна Артигас. — Първо, не може да идентифицира мъртвите нинджи в имението. Ако бяха уругвайци, аржентинци или бразилци, досега да е разбрал кои са. Второ, гилзата от Националното състезание и опразнените сметки на Лоримър. Опитва се да свърже двете неща. Ако успее, ще разбере какво се е случило в имението „Шангри-Ла“.

— Ти какво знаеш за указите на президента, Хулио? — попита Хауъл.

— Господи! — изпъшка Юнг.

Хауъл го погледна и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Да не би да имаме друг избор?“

— Нищо — призна Артигас. — Просто съм чувал, че съществуват.

— Ами — разбираш, че просто си говорим — чувал съм, че президентските укази са с гриф Строго секретно по заповед на президента. Единствените хора, упълномощени да научат подробности, са онези, които президентът лично е посочил, или пък офицерът, когото президентът е избрал да свърши упоменатата в указа задача.

— Слушам те най-внимателно — отвърна Артигас.

— Говорим напълно хипотетично, разбира се — продължи Хауъл. Очевидно подбираше думите си особено внимателно. — Ако има хора, които са запознати с някой президентски указ, и се случи така, че техен колега — агент от ФБР например или посланик, човек, който разполага с необходимото ниво на достъп — се поинтересува от нещо във връзка с указа и се обърне към някои от запознатите и попита какво става, те просто не могат да му кажат, макар да искат, дори по този начин да улеснят изпълнението на възложената им задача.

— Значи това се отнася и за посланик, така ли? Нали в дипломацията важи правилото, че в чужда страна не бива да се случва нищо, без посланикът да е уведомен.

— И аз така знам — каза Хауъл. — Нали и ти знаеш същите неща за президентските укази, Юнг?

— Чувал съм същите неща — потвърди Юнг.

— Доколкото разбирам — продължи Хауъл, — ще бъде сериозно нарушение на сигурността, ако някой запознат с даден президентски указ сподели дори някой незначителен факт от онова, с което е запознат. Не може да каже: „Съжалявам, господин посланик, но това е в разрез с президентски указ, за който нямате необходимото ниво на достъп“. В подобни случаи се налага да отрече, че съществува такъв указ.