Уилям Грифин - Ловците

— Да не би да намеквате, господин главен инспектор — попита с леден глас Макгрори, — че снайперист от Специалните части на американската армия по някакъв начин е свързан с клането в имението?

— Просто обяснявам, господине, че ми се струва изключително необичайно…

Възмущението, нахлуло у посланика, заличи всички изисквания на дипломацията.

— Защото, ако намеквате подобно нещо — прекъсна го отново Макгрори, този път поруменял от гняв, с блеснали очи, — позволете ми да ви кажа направо, че подобни намеци — дори самата мисъл за подобен намек — е обидна и долна.

— Господин посланик, сигурен съм, че главен инспектор Ордьо… — започна заместник външният министър Алварес.

— Оставете ме да довърша, сеньор Алварес — сряза го Макгрори. — По всички правила на дипломацията, посланикът е представителят на правителството в страната, където е акредитиран. Никой държавен служител не би направил и крачка — това включва и военните — без знанието и одобрението на посланика. Не мога да повярвам, че не сте запознат с този въпрос, господин Алварес.

— Освен това, фактът, че сте се свързали директно с Пентагона, след като сте разговаряли с посланика си във Вашингтон, намеква, че аз разполагам със сведения за инцидента, които не съм искал да споделя с вас. Все едно че обвинявате мен, следователно и правителството на САЩ, не само че провежда нелегална операция, ами че лъже. Това е изключително грозна обида, заради която незабавно ще се отнеса към държавния секретар.

— Господин посланик, аз… — започна Алварес.

— Пожелавам ви приятен ден, господа — прекъсна го за пореден път Макгрори. — Срещата приключи.

Алварес стана. Имаше намерение да каже нещо, ала очевидно размисли.

— Приятен ден и на вас, господин посланик — успя да изрече той и излезе от кабинета, следван от Ордьонес.

Хауъл си помисли: „Не постъпи много умно, Макгрори.

Но пък, от друга страна, ми се струва, че Алварес и Ордьонес си тръгнаха убедени, че нямате представа какво се е случило в Такуарембо. Дори най-добрият актьор на този свят не би могъл да изиграе толкова истинско избухване като вас.

Това обаче съвсем не означава, че Ордьонес е убеден, че аз съм чист като сълза“.

— Моля те да ме извиниш за тази сцена, Хауъл — обърна се към аташето Макгрори. — Има моменти, в които трябва да изясниш позицията си без завоалираните приказки и заобикалки на дипломацията. Случаят го налагаше.

— Така е, господине — съгласи се Хауъл.

— Не смятам, че се налага да ти го казвам, но въпреки това ще те предупредя станалото тук да не напуска стаята.

— Разбира се, господине.

— Какви са отношенията ти с господин Дарби? — попита Макгрори.

— Какво имате предвид, господине?

— Близки ли сте? Приятели ли сте? Ако го попиташ, ще ти каже ли дали знае нещо за случилото се в имението?

— Познаваме се, господине, но в никакъв случай не може да се каже, че сме приятели.

— Нали и двамата работите за ЦРУ? Не споделяте ли сведения?

— Понякога, господине, в знак на добра воля му изпращам копия от докладите си до Агенцията — след като вие сте ги парафирали, господине. Той ми прави същата услуга.

— Въпреки това ми се струва, че трябва да го поразпиташ. Ще се кача на следващия самолет за Буенос Айрес, за да се посъветвам с посланик Силвио. Искам да дойдеш с мен.

— Разбира се, господине, както кажете, господине.

— Не искам да обсъждам този въпрос с Вашингтон, преди да чуя мнението на посланик Силвио.

— Добре, господине.

„Защо ми се струва, че вече съжаляваш, задето изхвърли Алварес от кабинета си?“

Кабинета на директора

На Централното Разузнавателно Управление

Ленгли, Вирджиния

12:05, 5 Август 2005

Джон Пауъл, директор на Централното разузнаване, стегнат, петдесет и пет годишен мъж, отказал се да прикрива оредяващата си коса, напоследък подстригана съвсем късо, се надигна от бюрото си и протегна ръка към госта.

— Много ми е приятно да те видя, Труман — каза той, докато си стискаха ръцете. — Напоследък все не ни остава време да се видим.

— Посланикът ме товари с доста задължения — отвърна Труман Елсуърт. Той също бе в средата на петдесетте, ала значително по-висок и едър от Пауъл, а побелялата му гъста коса бе грижливо фризирана. — Благодаря ти, че ме прие толкова бързо.

Пауъл разпери ръце, за да покаже, че благодарностите не са нужни.

— Поне ще ми бъде приятно, вместо да обядвам сам или с още петима, които мислят за всичко друго, но не и за хубавата храна. Поръчах си пъстърва на скара avec beurre 14 14 Avec beurre — с масло — фр. — (Б.пр.) . Какво ще кажеш?