Уилям Грифин - Ловците

— Удоволствието беше мое, подполковник — отвърна Нейлър. — Ако старите не са ти нужни повече, Алън е в списъка за майор.

— За мен ще бъде чест да връча на Алън пагоните си, господине.

Посланик Монтвейл се присъедини към тях. Отпусна ръка върху рамото на Кастило почти бащински.

— Успяхме да ви изненадаме, нали, подполковник? Съгласен съм с президента, че повишението позакъсня.

Предупредително звънче зазвуча в главата на Кастило.

„Защо се държи толкова мило? Заради всичко, което каза президентът ли? Заради церемонията може би? Не. Иска нещо. Какво обаче?

Не иска да започна да се оплаквам заради противния тип, дето ми го е пратил. Това трябва да е. Знае, че в момента президентът е в настроение да угоди на всяко мое желание.

Ако не хвана бика за рогата още сега — като по този начин съсипя приятелското настроение — докато се върна, а един господ знае кога ще стане — няма да мога да се отърва от господин Трумън Елсуърт“.

— Много отдавна генерал Нейлър ми каза, че да чакаш повишение е все едно да наблюдаваш ледник — обясни Кастило. — Чакаш, чакаш и не става нищо — след това, най-неочаквано се чува едно шумно „Пльос“.

Монтвейл и Нейлър се разсмяха.

„Какво се казваше в наръчника за тактически действия? Най-добрата защита е доброто оскърбление“.

— Господин посланик — реши се Чарли. — Ще ми позволите ли да отнема няколко минути от времето ви?

Нейлър не успя да скрие изумлението си.

— Разбира се — кимна Монтвейл. — Какво ще кажеш за някое време утре следобед?

— Господине, щом мога, се качвам на самолет за Париж.

— Сега ли?

— Стига да е възможно, господине.

— И на мен ми се искаше да разменим няколко думи насаме — призна замислен Монтвейл. — А сега моментът е съвсем удобен.

— Благодаря ви, господине — отвърна Кастило.

— Особено след като генерал Нейлър е тук — продължи Монтвейл.

— Моля? — учуди се Нейлър.

— Да отидем в заседателната зала, за да поговорим на спокойствие. Притеснявам се обаче, че ако излезем и тримата, ще привлечем внимание. Нали така, генерале? Някой може да реши, че става нещо, за което трябва и останалите да разберат.

— Господин посланик — обади се Нейлър. — Адютантът ми чака с автомобила отвън, за да ме откара до „Андрюс“. Щом има как, се връщам в Тампа.

— Що се отнася до тръгването — обясни Монтвейл, — ролята ни тук тази вечер приключи. Президентът се зае с други важни неща от програмата си. Ако изникне нещо неочаквано, той знае как и къде да ни открие. Не ми се иска да изгубим следващите два часа, като се усмихвам на хора, които не са ми достатъчно приятни.

— Същото си го мислех и аз — призна с усмивка Нейлър.

— Знам — каза Монтвейл. — Армейският клуб. Да поговорим там. Мога ли да се натрапя, като предложа да отидем там?

— Господин посланик, наистина трябва да се връщам в Тампа — настоя Нейлър.

— Генерале, току-що ни отървах от два часа — поне два — от широко усмихнати хора, които трудно издържаме. Не можете ли да ми отделите едни нищо и никакви трийсет минути? Много ми се иска да присъствате на разговора ми с подполковника.

— Добре, разбира се — примири се Нейлър.

— За да изиграем ролите си докрай, предлагам всеки от нас да си тръгне със собствения автомобил — подхвърли Монтвейл на излизане.

— Аз дойдох със секретар Хол — обясни Кастило. — Може ли да пътувам с вас, генерале?

— Ще използваме една от резервните — реши Монтвейл.

— Как така?

Вместо да отговори, Монтвейл се обърна към един от униформените охранители от Тайните служби, застанал на входа.

— Ще ми трябва моята кола, на генерал Нейлър и една от резервните за подполковник Кастило — нареди той.

— Слушам, господине — отвърна охранителят. След това заговори в микрофона на ревера: — Докарайте колата на Голямото око, на Тампа Едно и резервна за дон Жуан. — След тези думи се обърна към Монтвейл: — След минутка ще бъдат тук, господине.

Трийсет секунди по-късно тъмносин „GMC Юкон XV“ спря пред тях.

— Ще ви чакам във фоайето — обърна се Монтвейл към Нейлър. — Нали?

— Добре.

Монтвейл тъкмо се качваше в „Юкона“, когато тъмносин „Шевролет Събърбън“ спря зад него.

Полковник с отличителните знаци на адютант слезе от предната седалка, а зад волана се показа щаб-сержант, който изскочи бързо, за да махне покривалата на номерата.

Кастило козирува по навик на полковника.

— Джак, откарай автомобила в Армейския клуб — нареди Нейлър. — Аз ще пътувам с май… подполковник Кастило.