Уилям Грифин - Ловците

— Ще започнем с онова, което вие ми разкажете. След това ще изслушам тях, за да проверя дали нещата не се разминават и за потвърждение.

Макар да не бе доволен, Кастило реши, че няма друг избор, освен да остави Дохърти да действа, както е решил.

Чарли даде на Дешамп копие от материалите на Ерик Кочиан веднага щом станаха готови. Той ги прочете, като същевременно наблюдаваше какво пише Дохърти по дъските, докато, след като обядваха — донесоха им китайска храна в картонени кутии, които напълниха кошчето за боклук — се упъти към Ленгли.

— Първо Монтвейл ме домъкна тук, а сега трябва да се чудя как да въведа ред в целия този хаос. Ще поровя в старите папки да видя дали няма да изровя нещо.

В четири позвъни Юнг, за да съобщи, че се качва на самолет в Ню Орлийнс, и да попита дали Кастило иска да отиде в офиса.

Чарли му каза, че в момента няма работа за него, защото все още не е получил „данните“ — което означаваше, че Националната агенция по сигурността все още не е изпратила исканите номера — и на следващия ден в осем да дойде в комплекса „Небраска“.

Дешамп позвъни малко след шест, за да съобщи:

— За моя най-голяма изненада, вратата се отвори.

Заяви, че за един ден му стигало и искал да се прибере.

Отказа на Кастило да излязат заедно на вечеря, за да се прибере в стаята си в „Мариът“ и да позвъни на разни други динозаври, за да ги поразпита какво си спомнят и да ги помоли да се видят на сутринта.

Дохърти си тръгна веднага след като решиха да приключат. Кастило и Милър останаха, докато техниците от Националната агенция по сигурността проверят залата и персоналът по поддръжката на департамент Вътрешна сигурност почисти. След това оставиха охрана пред вратата на конферентната зала, заключиха вратата към кабинета на Кастило и се отправиха към „Мейфлауър“ в „Юкон XL“ на Тайните служби.

В джипа признаха, че нямат никаква представа какво постига Дохърти с дъските, но очевидно той знае какво прави и може би на сутринта ще им бъде по-ясно.

Качиха се в апартамента, поръчаха си сандвичи и бира от рум сървис и си легнаха преди десет, тъй като и двамата задрямаха пред телевизора в хола.

Конферентна зала

Офис на звеното за организационен анализ

Департамент вътрешна сигурност, Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия

05:55, 12 Август 2005

Кастило за малко да не се обади, когато светна червената лампичка на телефона, свързан с Белия дом. Първо, много се съмняваше, че президентът на Щатите иска да говори лично с него — особено в този час — а не му се говореше с друг — най-малко с посланик Монтвейл — който бе дал разрешение да използват тази линия.

Единственото му желание бе — и се бе заел преди деветдесет секунди — да разучава написаното по шестте дъски в залата, за да открие някакъв смисъл в символите, стрелките и въпросителните знаци, написани от Дохърти.

Знаеше, че ако той не вдигне червената слушалка, Милър ще се обади.

Накрая се протегна към телефона.

Преди да успее да си отвори устата, мъжки глас заяви:

— Не е зле. Доколкото ми е известно, по протокол трябва да се обадите до трийсет секунди. На вас ви отне двайсет и две.

— Кой се обажда? — попита Кастило, въпреки че вече се бе сетил.

В отговор човекът запя военна песен от миналото на Кастило. Нямаше начин с този глас да спечели някой конкурс.

— Как е възможно да сте толкова весел по това време на денонощието? — попита Кастило.

— Станал съм в три — призна полковник Грегъри Дж. Килгор. — Въдичарите ме събудиха, за да ми кажат, че са попаднали на голяма риба. Докато дойда, някъде към четири, се оказа, че рибата не е само една. Какво ли не се е закачило в мрежата. В момента отделям ракообразните от улова.

— Ще ми кажете ли какъв е уловът?

— Всичко ще ви кажа — отвърна Килгор. — Нали се разбрахме. Един симпатяга — куриерът — с миникупър пътува към вас и ви носи първия улов. Чакайте го.

— Линията е обезопасена… — започна Кастило, но замълча, когато усети, че Килгор е затворил.

Двайсет и пет минути по-късно миникупър в червено и черно спря на алеята пред сградата. Спретнат младеж в сив костюм слезе и се отправи към вратата.

Кастило се усъмни, че това е куриерът, но сдържа желанието си да го „поразпита“.

„Да видим какво има в плика“.

— Господин Кастило? — попита любезно той.

— Откъде знаете?

— Описаха ви, господине — отвърна младежът. — Бихте ли ми показали документ за самоличност?