Уилям Грифин - Ловците

— Ами?

— Трябваха ми трийсет и шест часа, за да си спомня къде и кога — призна Ордьонес. — Тогава си извадих албума и го открих. Снимка на Фидел Кастро, застанал пред хотел „Белмонт Хаус“, а зад него се виждаха три познати лица. El Coronel Алфредо Мунц, аз и майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване.

— Мили боже! — възкликна Юнг. — Ти сигурен ли си?

Инспекторът кимна бавно.

— При нас съществува практика да снемаме пръстовите отпечатъци на такива хора, когато посещават страната ни. Имаме и твоите, например. Проверих отпечатъците. Майор Винченцо от Кубинското разузнаване, идвал тук като шеф на охраната на Кастро, е един от убитите нинджи в имението „Шангри-Ла“ с куршум на Специалните части.

— Значи са били кубинци?

— Останалите ги нямаше в базата данни, но за Винченцо нямаше съмнение. — Ордьонес се изправи. — Ако не възразяваш, приятелю Дейвид, ще си сипя още една чашка „Феймъс Граус“, докато ти прецениш каква помощ можеш да ми окажеш.

— Какво, по дяволите, са търсили кубинците в имението? — чудеше се Юнг.

Инспекторът се разсмя.

— Прости ми, но реакцията ти е толкова прозрачна, колкото и на посланик Макгрори. Не успя да прикриеш учудването си, нали сеньор Непроницаем?

— Точно така — призна Юнг.

— Мога ли да започна да ти задавам въпроси?

— Ще ти кажа каквото мога — съгласи се агентът.

Помисли си: „Как ми се иска да съм Кастило. Този тук е много по-напред с материала от мен“.

— Да започнем с най-важното за мен — заговори инспекторът от бара. — Защо охранявате семейството на Мунц? И от кого?

— Мунц се безпокои за сигурността им.

— А вас какво ви засяга?

— Длъжници сме му.

— Защо?

— Не мога да отговоря.

— Прости ми, но прав ли съм да подозирам, че тази работа има нещо общо с раната му? — попита Ордьонес. — Възникват още въпроси, включително и първият — от кого?

— Не знаем. Вероятно хората, които са убили Мастърсън.

— Това би трябвало да са същите хора, които са изпратили нинджите в имението, не мислиш ли?

— Звучи логично, но истината е, че не знаем.

— Пазите го и от руския мафиот Певснер, нали?

— Възможно е, много възможно и от него.

— Ще бъда напълно честен с теб, Дейвид. Изпитвам огромно облекчение, че Мунц ви вярва толкова, че да ви повери закрилата на семейството си. Това означава, че се класирате сред добрите.

— Мисля, че наистина сме от добрите — отвърна агентът.

— Как възнамерявате да защитите сеньора Мунц и момичетата? Мога ли да помогна с нещо?

— Заминават за Щатите — призна Юнг. — Утре.

— И Алфредо ли ще пътува с тях?

— Не. Отказа.

— Ако не вярвах, че сте от добрите, щях да заподозра, че семейството му са заложници, за да осигурят доброто му поведение.

— Това са пълни глупости — сопна се възмутен Юнг. — Той остава, за да ни помогне да разберем кои са мръсниците.

— Първо, ще се погрижа семейство Мунц да са в безопасност, докато се качат на самолета с теб и ковчега на Лоримър.

„Мама му стара! Трябва да му кажа!“

— Те не заминават с мен — отвърна Юнг. — Частен самолет ще ги вземе утре по някое време.

— „Лиърджет“ ли?

„Той и сам ще разбере“.

— Не. „Гълфстрийм“.

— Мислех, че сеньор — дали не трябва да кажа майор? — Кастило има „Лиърджет“.

— Подполковник Кастило има няколко самолета.

— А ти работиш за подполковник Кастило, нали, Дейвид?

„Защо да отричам? То е повече от очевидно“.

— Вече да.

— Ами братовчедът Хулио?

Юнг кимна.

— От вчера.

— А подполковник Кастило за кого работи? За ЦРУ ли?

— Не, няма нищо общо с ЦРУ.

— За кого тогава?

— Това е от въпросите, на които не мога да отговоря.

— А докато беше тук като агент на ФБР, за ЦРУ ли работеше?

— Не.

— А защо се интересуваше от сеньор Лоримър?

— Заради прането на пари.

— Това ли е всичко?

— Навремето мислех, че е ливанецът Бертран, и се опитвах да разбера откъде е докопал доларите.

— Почти шестнайсет милиона — уточни инспекторът. — И разбра ли?

Юнг кимна.

— Ще ми кажеш ли?

— Идват от „Петрол срещу храни“. Лоримър е бил вътре в тази измама.

— Да ти призная, тази възможност дори не ми е минавала през ума. Това дава някои отговори, нали? И възникват още нови. Ще трябва доста да помисля.

— Сигурно.

— Знаеш ли къде са парите?

— Мини на следващия въпрос.

Инспекторът се усмихна.

— Много добра работа си свършил. Добре си замаскирал следите в банките, Дейвид, но съвсем не мога да кажа, че изпълнението ти е перфектно. Научих, че документите — както и да се наричат — за парите в сметките на Лоримър са минали през банка „Ригс“ във Вашингтон. Това ме накара да реша, че са били в сейфа на Лоримър в имението и по някакъв начин са стигнали до Вашингтон. Можех и да реша, че сеньор Певснер има нещо общо с тази работа. Само че в такъв случай защо ти, тъкмо ти ще се опитваш да прикриеш следите?