Уилям Грифин - Ловците

— Има ли нещо, което да не знаеш? — попита Певснер, докато изкачваше стъпалата към къщата.

Прислужница на средна възраст ги очакваше във фоайето, скръстила ръце на малката колосана бяла престилка.

Певснер заговори на руски:

— Би ли помолила госпожата, ако е свободна, да дойде да се види с господин…

Поколеба се и погледна Чарли.

— Кастило — довърши Чарли.

— … Кастило. Ще бъдем в трапезарията.

Прислужницата кимна с глава, Певснер мина на унгарски и добави:

— Тъй като господин Госингер го няма, това означава, че сеньор Кастило не е на работа.

— Не позна — отвърна Чарли. — А е истина, че почти няма нещо, което да не знам. Също като теб.

На стъклената маса край френските прозорци в трапезарията бяха поставени сребърни прибори за двама. Певснер покани Кастило да седне и след миг влезе друга прислужница — млада, по всяка вероятност аржентинка, предположи гостът — сложи трети стол и още едни прибори.

— За мен чай — нареди Певснер — и кафе за сеньор Кастило.

В това време влезе Янош, стиснал ключовете за „Черокито“ между дебелите си като наденици пръсти.

Кастило протегна ръка и заяви:

— Бих помолил Янош да внесе подаръка, който ти нося, но тъй като не е за къщата, после ще се наложи отново да го изнесе.

— Къде трябва да го занесе?

— Кой е оправял авиониката на „Рейнджъра“? — попита Чарли.

Когато видя обърканото изражение по лицето на Певснер, добави:

— Взех ти нова свястна авионика за хеликоптера.

— Че какво й е на старата?

— По скалата от едно до десет, сегашната е някъде към едно цяло и пет.

— Увериха ме, че получавам най-доброто.

— Запиши си някъде, Алекс. Никога не се доверявай на човек, който продава коли и самолети втора ръка.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че са ме измамили?

„Очите му отново станаха ледени“.

— Не, разбира се — разсмя се Кастило. — Всеки знае, че не можеш да измамиш честен човек. Просто казвам, че не са ти продали най-доброто, а в знак на благодарност за жеста, който направи към мен, ти подарявам най-доброто.

Певснер го погледна и се усмихна.

— Нали знаеш какво казват тук? Пази се от американците, които носят дарове.

Изискана жена с коса на опашка влезе в стаята.

— Чарли, каква приятна изненада! — възкликна тя на руски.

Кастило се изправи и я целуна по бузата.

— Много ми е приятно да те видя, Ана — отвърна той. — С Алекс се видяхме на улицата, разбра, че умирам от глад, и ме покани на закуска.

— Ако трябва да сме честни, той ме заговори в мъжката тоалетна на бензиностанция „Есо“ точно до болницата — уточни Певснер.

Тя погледна първо съпруга си, след това — Чарли.

— Никога не разбирам кога си прави майтап с мен — призна тя.

— Нито пък аз — отвърна Кастило.

— Няма значение къде сте се видели, много се радвам, че сте тук — каза тя. — Що се отнася до закуската, какво ще кажете за палачинки по американски с дървесен сироп.

— Да не би да става въпрос за кленов сироп?

— Точно така, кленов сироп — кимна тя. — Добиват го от кората на дърветата.

— Точно така.

— Има едно американче в класа на Александър — всъщност в „Сейнт Агнес“ са няколко. Понякога пускат момчето та остане у нас, понякога Александър остава у тях. Когато опи у тях, за закуска им направили палачинки с кленов сироп. Той просто не може да им се насити. Та това му беше подаръкът за рождения ден. Цял чувал брашно — тя разпери ръце, за да покаже колко е бил голям — и литър сироп.

— Той сигурно е във възторг.

— Само че любопитството на Алекс надделя и…

— Разкажи ми как получават сиропа — намеси се Певснер.

— Става през зимата, когато е студено. Вкарват нещо като кух клин в дървото и сокът капе в съд под клина, след това се вари, за да се сгъсти. Нищо повече.

— Я виж ти! — възкликна Певснер.

— Ние американците сме невероятни хора, Алекс. Мислех, че го знаеш.

По-възрастната прислужница внесе чай и кафе и Ана й поръча да направи палачинки и да опече наденица. Прислужницата с огромно неудобство измънка, че нямало достатъчно брашно, за да стигнат палачинките за всички.

— Тогава оставете — обади се Чарли. — Не искам да ощетя Алекс — младши.

— Глупости — сряза го Певснер. — Направи с каквото е останало, а аз ще гледам да намеря още от същото брашно.

— Сигурен съм, че в магазина на посолството има — отвърна Кастило. — Ще ти взема преди да замина.

— Къде заминаваш?

— За Щатите.

— Кога?

— Може би утре. Още по-вероятно, вдругиден.