Уилям Грифин - Ловците

„Каква е тая работа?“, запита се Кастило, след това продължи на глас:

— Каква е тази работа?

— Нямам никаква представа, но Алекс би трябвало да е в апартамента и ще ви обясни всичко.

— Пол, има ли начин да се откажеш от гадния си навик да се обръщаш към мен с подполковник? Казвам се Чарли.

— Разбира се.

— А ти, Рикардо, крайно време е да свикнеш да си държиш устата затворена.

— А на Abuela ще посмееш ли да кажеш същото, подполковник гринго? — Фернандо побърза да се притече на помощ на Рикардо.

Кастило не му обърна никакво внимание.

— Къде е сержант Кенсингтън?

— Съвсем сам — в компанията на радиостанцията си, разбира се — в луксозния ти апартамент във „Фор Сийзънс“.

— Дарби реши да го остави там, и радиото с него. Били по-важни от разноските — обясни Сиено. — Поне докато ти не дадеш друго нареждане.

— Аз не съм от най-щедрите — отвърна Чарли.

Нахлу внезапен спомен: Бети Шнайдер в прегръдките му и огромното легло на президентския апартамент в хотела.

„А след това мръсниците я простреляха. А аз й обещах да отида да я видя, преди да започна обиколката на Европа и Южна Америка, и не го направих. Или съм напълно отдаден на работата и нищо не е в състояние да ми попречи да изпълня мисията, или съм първокласен кретен. Ако Бети е убедена във второто, не мога да я виня. Ще падна на колене, ще се извиня и ще я моля за прошка, когато я видя отново“.

Жилищната сграда на „Авенида Арибенъос“ 1568 бе на самия ъгъл на „Авенида Хосе Ернандес“, на една пресечка от „Авенида Либертадор“. Фоайето, разположено зад листово стъкло, бе ярко осветено и Кастило се зачуди дали кубинците — каквото повикало, такова се обадило — не държат входа под наблюдение.

„Правило 17: Не си позволявай да подценяваш врага. Щом Дарби проявява интерес към посолството им, те със сигурност го знаят. Може и да не са в състояние да сложат край на шпионажа, но със сигурност снимат всички, които влизат в тази сграда, и проверяват снимките“.

Заля го облекчение, когато „Трафикът“ отби от „Авенида Арибенъос“, качи се на тротоара и почти веднага хлътна по рамата към подземен гараж.

Кастило забеляза охранителните камери на гаража и още една в асансьора, друга във фоайето на шестнайсетия етаж. Тъкмо реши, че камерите в подземния гараж и асансьора са свързани с охранителната система на сградата, а тази във фоайето е отделна, когато забеляза още една, скрита зад украсата за стена.

„Тази вече предава в апартамента“.

Вратата от фоайето бе метална. Сиено я отключи, като набра някакъв код на малка клавиатура. Когато отвори, Кастило с изненада се озова пред друга метална врата, а когато и тази се отвори, изненадата му нарасна още повече, защото пред него се изправи фина червенокоса жена с млечнобяла кожа, обсипана с лунички, в бяла блуза и дънки. Тя се усмихна.

— Добре дошли!

Всички влязоха.

— Господа, това е съпругата ми, Сузана — представи я Сиено, след това посочи новодошлите: — Сузана, това е господин Смит, господин Смит, господин Смит, господин Смит, господин Смит, а Рикардо го познаваш.

— Много ми е приятно да се запозная с вас — отвърна тя.

— Как си, Рикардо?

Сиено се усмихна.

— Надявах се шефът да е пристигнал преди нас, за да ви представи той.

— Учудвам се, че съпругата ти е тук — сопна се нелюбезно Кастило.

— Тя живее и работи тук — обясни Сиено. — Затова се надявах шефът да е дошъл преди мен, за да обясни той.

— Ще ви направя кафе, докато чакате — предложи госпожа Сиено.

— Пол, защо ми се струва, че няма да се изненадам, ако ми кажеш, че жена ти има достъп до секретна информация, какъвто обикновено не се дава на съпругите на дипломати? — обади се отново Кастило.

— Тя разполага с няколко разрешителни за достъп до секретна информация. Някои дори са поименни.

— Тук ли са издадени?

— Във Вирджиния — отвърна госпожа Сиено.

— Чувал съм за съпружески екипи — изви вежди Кастило.

— Истината е, че за пръв път срещам такава двойка.

— Нямаше мърдане — обясни Сузана Сиено. — Трябваше и двамата да сме агенти, преди да тръгнем към олтара.

Кастило й се усмихна.

— Добре, сега сериозно, госпожо Сиено. Всичко, което чуете тук, госпожо Сиено, е строго секретно по заповед на президента.

— Разбрах.

Кастило си помисли: „Единствено някой задник в Ленгли, който по цял ден търка столовете, ще бъде достатъчно наивен да си въобрази, че Сиено не й е казал нищо — тя не му е просто съпруга, тя е действащ шпионин — от мига, в който бе отвлечена госпожа Мастърсън досега. Знае много добре, че онази важна клечка Кастило се е появил от господ знае къде и е започнал да се разпорежда с всичко, включително и с шефа им. Затова ми каза, че нямало мърдане, защото и тя е шпионин, не е просто женена за човек от занаята“.